— Ето, заповядайте, шофьорче, и Бог да ви благослови!
Таксиджията припряно взима монетата, като се старае да не гледа към клиентката си. Просто иска да забрави, че изобщо е влизала в таксито му. Усещането за объл, студен метал, грешен размер и грешно тегло го кара да се вцепени за момент. След това поглежда надолу.
— О — казва автоматично, — много благодаря!
Горкото бедно агънце… Еди почти се чувства виновна, но сега не е моментът.
Еди оставя таксиджията да съзерцава монетата. Той ще си спомни усещането за притеснение, което е предизвикала у него, но нищо повече. След час ще я помни като че е амалгама от всички пътници, които не са му харесвали.
А междувременно тя тръгва на пазар.
Четири часа по-късно, в уюта на „Прасе и поет“: Еди си е вързала косата не на един, а на три отделни кока и носи тениска, купена от улична количка, черна пола, дебели легинси и ботуши. Кемдъи Таун беше щедър към нея. Измоли няколко безопасни игли от уважавания клюкар, който върти химическото чистене в края на булеварда, и с това събра всички части на костюма, нужен, за да си направи забележителна нова самоличност: луда старица пънкарка.
„Прасе и поет“ не е кой знае какъв пъб. Има няколко маси и мизерен джукбокс, който не работеше още преди Еди да извади една от безопасните си игли и да я натика през двете долни пречки на щепсела[45], а после да го пъхне обратно в стената, с което предизвика късо съединение и силен мирис на стопена пластмаса. Бърлогата вече тъне в частичен мрак, което тъкмо ще прикрие колко е жалка и евтинджос.
Ирландецът, който държеше преди това местенце, успяваше да го дари с малко радост и само с присъствието си — пиперлив, безконечно бълващ глупости дребосък, който си падаше по жени. Замина за Екстетър и повече не се е вясвал. От напускането му насам поезията се бе оттекла от питейното заведение и беше останала само свинщината. В резултат от това не беше трудно да наемеш таванската стая, като платиш в брой, без да ти задават въпроси.
Еди си дърпа чертата на сметките. По правилата на отдавна взето решение не си позволява необмислени убийства. И при все че скорошната престрелка беше припряна, ничия смърт не трябва да остане незабелязана, най-малкото пък ако тя има пръст в нея. Силата да знаеш как да потушиш живот по толкова много начини и могъществото, което произтича от реалното упражняване на тази сила, трябва да бъдат уравновесени с уважение към значението на факта, че си довел нечий друг жизнен път до завършека му.
Докато отпива от рома си с кола, Еди си позволява миг за Размисъл — дали би могла да реши ситуацията различно, опитва да прецени значението на Големандрис и синове, както и притеснителния факт, че ги е опукала. Колкото и да бяха сурови, озлобени и изпълнени с горчилка, те бяха изумителни създания, и двамата — господа в разцвета на силите си и със сложна духовност. Възможно е и по определен начин да са били изпълнени с любов. Наемни войници — несъмнено, с груба кройка. Това не означава, че не са били също бащи и синове. Дали госпожа Големандрис ще кълне и ще плаче? Разбира се. Ужасът при тези обстоятелства няма да намалее от професията на мъжа й — ако изобщо открие каква е била. Синът й няма да остане по-малко сирак, нито пък дъщеря й — с по-малко разбито сърце, ако се опита да обясни, че краят на Големандрис е бил справедлив.
Ако бях по-млада, мисли си Еди. Или имах съюзници. Или ако бях обмисляла малко по-дълго и планирала малко по-добре…
Превърта наново всичко в ума си. Убити — двама; пожален — един. Лошо уравнение, но по-добро от другия възможен резултат. Но пък можеше да се справиш и по-добре, крава такава!
Е, наздраве за утрепаните мъртви, с билетче, продупчено от собствената им некомпетентност и моя опит. Наздраве за дълготрайния навик за оцеляване. Съжалявам, госпожо Г. и малките ви хлапенца. Наистина. Ако можех да ги върна — от безопасно разстояние и вероятно с хубавичък ритник в семейните скъпоценности в името на справедливостта, — бих го сторила. Няма хора толкова зли, че да заслужават изтреблението си.
Преди много време и далеч оттук на Еди Банистър й бе казано, че човешката душа безпогрешно си научава цената, когато бъде отразена в окото на слон. Тя се чуди какво ли ще види, ако иде в Лондонската зоологическа градина и някак се добере достатъчно близо за проверка. Въпросът за въпросната душевна стойност постоянно й витае в главата през последните месеци. Усеща как студът се пресяга към нея — тръпка, която познава твърде добре, макар в последно време да притежава ужасна финалност. Госпожа Краби (която Еди не харесва) наскоро предположи, че тя трябва да е малко нещо ясновидка. За себе си Еди смята, че всеки, неспособен да усети приближаването на смъртта след прекарани на Земята девет десетилетия, вероятно е някакъв вид идиот.