— Казвам се — заяви дребният господин — Абел Джасмин. Служител съм в парламента на Негово Величество Джордж VI, който е, разбира се, нашият крал. Или поне предполагам, че е на всички ни. Има ли тук някой, който да не е поданик на Негово Величество?
Кикот. Дори мис Томас се кикоти. Не и Еди. Въпросът е съвсем разумен. Може да присъства ирландец или американец, или дори френски гражданин. Мистър Джасмин се усмихва и се навежда напред със сплетени пръсти.
— Прекрасно. Значи всички сме британци, а? И така, дами. Боя се, че стигнахме до най-трудния въпрос. Коя от вас наскоро е казвала абсолютно потресаваща лъжа? Мис Томас?
— Не — надуто отвръща мис Томас.
Още кикот. Никога, възразява Джесика Плант, тя дори е бродирала истината. (Което, разбира се, е въпиюща лъжа, но е извънредно глупава.) Холи Диксън признава, че е излъгала за болки в стомаха, за да избегне дежурството в кухнята. Мис Томас си вади бележка. Еди се усмихва и не казва нищо, но забелязва как погледът на мистър Джасмин незабавно се спира на лицето й.
— Няма ли измама в живота ви, мис Банистър? — пита той след малко.
— Ужасно срамно е — казва задъхано Еди. — Сигурно има някаква лъжа, честно. Но каквото ще да става — и го озарява с широка, празноглава усмивка, — не се сещам каква може да бъде, сър. Това ужасно зле ли е? — Гаси усмивката и трескавата паника и пресреща погледа му твърдо, поне колкото й е по силите. — Нали това имахте предвид, сър? Или търсите повече гняв при самия намек?
Мис Томас надава тихо гневно съскане и се готви да й се скара, но дребосъкът вдига ръце и се усмихва.
— Убеден съм, че улучихте десетката, мис Банистър! — Абел Джасмин свива рамене. — Хубаво. Добре дошли в „Наука 2“. Най-добре вървете си съберете вещите. Благодаря ви, мис Томас!
Еди запазва абсолютно празно изражение, сякаш че не е очаквала нищо по-малко, и забелязва, че Абел Джасмин вижда и това.
Ухаха, мисли си Еди Банистър със значително задоволство.
Позицията на Абел Джасмин е подкрепена от извънредно издигнати люде и макар че законите на Англия не могат да бъдат нарушавани просто ей така, действието им може по чудо да бъде ускорено. Еди Банистър се озовава в транзит още същия ден и настойничеството й — което никога не й е било главна грижа — е прехвърлено от мис Томас на набита жена на име Аманда Бейнс, която е асистент-директор на мистър Джасмин.
Не „секретарка“, забелязва Еди, докато се качват в правителствена на вид кола, а старият й живот — какъвто го е имало — изчезва зад гърба й. Не „любовница“ или по-страхливото „компаньонка“, нито „икономка“ или „готвачка“. Асистент-директор, което означава отговорност и власт, която на свой ред, ако и да не е съвсем ново нещо, все пак е забележима и важна. Аманда Бейнс е сила сама по себе си. Когато Еди я нарича „мис Бейнс“, тя отвръща с плътен, земен смях, обляга тежките си длани на волана и казва, че всъщност е „капитан Бейнс“, но че Еди и бездруго трябва да й вика Аманда.
Капитан на… кораб ли?
Да, чудесният кораб „Купара“.
Голям ли е?
Изследователски е.
Що за изследвания? Що за кораб?
Аманда Бейнс изважда тънка лула от бяла глина и позволява на Абел Джасмин да й я запали.
— Ръскинитски кораб — отвръща и сивите й очи се взират в Еди през дима.
Еди не е чувала термина, но няма намерение да го признае. В хладните зали на лейди Грейвли е изучавала делото на един критик на изкуство на име Джон Ръскин, който избрал да се нарича на гръцки Ката Фусин („според природата“) и чието отвращение от процеса на индустриалното конструиране един ден го накарало да опише самото училище на лейди Грейвли като „обедняло по сърце, лишено от душа и неподходящо за функциите си; сграда цирей, гнояща върху основите на Шропшър“. Еди е напълно съгласна с подобна оценка. Представя си Ръскин облегнат тъжно на дъба в далечния край на входната алея, как пише в тефтерчето си: „Лейди Г., Шроп. Дяволски гадно. Да спомена в „Таймс“. Не пестя жлъчка“.
Уха-ха. Ръскин беше против стандартизацията. Харесваше му всеки аспект от сграда да бъде продукт на уникалната човешка душа, израз на взаимовръзката с (неизбежно) Бога. Така значи.