— Уникален кораб.
— Да.
— Специален кораб.
— За такъв го смятаме.
— И… викториански готически кораб?
Аманда Бейнс изсумтява, което може да служи както за потвърждение, така и за знак на презрение — и това е всичко което Еди научава, понеже пристигат на „Падингтън стейшън“ и през сумрака и дима тя вижда влака.
В това лето господне 1939, разбира се, много богаташи си имат лични вагони, които може да закачите за влак, с което да си осигурите изисканост — id est[46] богатите и силните, които имат нужда изискаността им да се простира дотам да знаят, че са по-важни от всички други — за пътешествие с железниците на разстояние от простолюдието. В школото на лейди Грейвли за вагоните на родовете Ротшилд, Кенеди и Спенсър, както и този на Астор, се говори под сурдинка като за символи на grande lux[47] стил на живот и нещо, към което всяка девойка с характер, чар и класа следва да се стреми. Но Еди никога не е чувала да се говори за цял собствен влак, с все локомотива — два пъти човешки бой, обвит и обкован в бронз и довършен в черно желязо. Няма начин богаташите да са се сдобили с нещо така войнствено, отбраняемо, бронирано, снабдено с таран отпред, а инженерният отсек — защитен от насрещен огън. И…
— Парен ли е? — промърморва Еди.
— Ха! — възкликва Абел Джасмин. — Сигурен бях, че ще ти хареса. Вдига над сто мили в час и почти не издава и звук. И, разбира се, гори каквото му напъхаш в пещта, така че не харчи толкова много ресурси, колкото един петролен локомотив.
— Но е уязвим — започва да спори Еди при все доказателствата в обратното. — Изстрел в бойлера под налягане и… — тя замлъква. Подобни разсъждения са точно онова, което кара мис Томас да я нарича „изгубено дете“.
— Твърде вярно, мис Банистър! — виква Абел Джасмин със задоволство. — Твърде вярно, така си е, което е и причина парата да се съхранява в самата сърцевина на локомотива и бойлерът да е извънредно добре защитен. „Ада Лъвлейс“[48] е компромис между потайността, силата, гъвкавостта и сигурността. Без да е съвършена във всяко отношение, тя функционира превъзходно във всяко едно.
Аманда Бейнс — жената, която притежава собствен кораб — поглежда към девойката, сякаш да каже „момчетата и техните играчки“, но Еди се усмихва на невероятното чудо, дори не толкова на самото него, а на обещанията за живота, които въплъщава. Да имаш собствен локомотив означава да не спазваш разписания, да нямаш закъснения. Намеква, че Абел Джасмин всъщност може да разпореди закъснение, да преустрои структурата на националната система за железопътен транспорт по свое усмотрение.
— Изумително! — казва Еди Банистър и Абел Джасмин признава, че наистина не е никак зле. Новата му питомка замлъква и обмисля следващия си въпрос. — Ръскинитски е, нали?
Той я поглежда извънредно сериозно, после се обръща към Аманда Бейнс, която се хили като голямо псе около лулата си.
— Да — отвръща Абел Джасмин. — Такъв е. Имай предвид, че вече изостава от модата. Остаря още по времето, когато го завършихме. Скоростта на напредъка… Е — обръща се той към шофьора, кисел мустакат господин в синьо, — продължавайте, моля, мистър Криспин! Да побързаме!
Влакът не е по-малко чудесен и отвътре. Еди се взира във вълнистите повърхности от дърво и бронз, покрити с пищен лак и злато като в катедрала, и с прозорци от гумоподобно вещество, донякъде като бакелит, само че по-кораво. Изкачва се По открито спирално стълбище към горната „палуба“ и наднича навън към юркащата се покрай нея нощ. За първи път в живота си се чувства свободна. Притиска чело до нестъкления прозорец и се усмихва широко, широко.
— Синият цвят е завинаги присъден от висшата сила да служи за източник на радост.
Еди се обръща. В другия край на вагона стои едър, посребрен мъж в гащеризон. Трябва да е към шейсетте, но изглежда много силен.
— Влакът — обяснява той.
Еди го изучава за признаци на снизхождение, но не открива такива. Когато той се извръща, на тила му забелязва монашеска тонзура.
— Изумителен е — казва му.
— Нарича се „Ада Лъвлейс“. Знаеш ли коя е била тя?
— Дъщерята на лорд Байрон.
— Много повече. Гений. Пророк. Нарекохме този локомотив на нея.
— Сигурна съм, че тя щеше да одобри.
— Може би. Стига й, че все с нещо я помним. Аз съм Пазителят — добавя едрият господин и понеже сигурно устата на Еди е зейнала, докато тя се опитва да измисли любезен начин да попита, той уточнява: — На Ордена на Джон Твореца… — И когато тя не кима незабавно, допълва. — Ръскинитите.