Досега на Еди не й е хрумвало, че ръскинити може да бъде и съществително. Тя размишлява. Като прилагателно няма проблем с думата. Ръскинитската вещ следва да бъде изработена на ръка, внимателно обмислена, одухотворена. Ще показва уважение към човешкия мащаб на мислене. Ще се стреми да впише божественото в ежедневното. Това е възхитителен набор характеристики за, да речем, чаен сервиз или дори за грамаден секретен локомотив.
Човекът като ръскинит обаче е нещо по-различно и смисълът кара сърцето й да се свие от вълнение. Това ще дае по-особен християнин със силно уважение към човек на ръчния труд и същността на света.
Пазителят се усмихва.
— Какво има? — настоява да научи Еди Банистър.
— Опитваш се да прецениш дали съм инженер или сектант — отвръща той.
— Май е така.
— Отлично, мис Банистър. Наистина много добре. Ела. Нека те разведа из „Лъвлейс“. Ще можеш да ме подложиш на кръстосан разпит по пътя…
И за нейна почуда Пазителят й предлага ръката си — като барон на дукеса.
„Лъвлейс“ е единадесет вагона дълга. Има спални, кухня, бани, както и два вагона със странни машинарии от стъкло и метал, които Пазителят не обяснява, но на Еди й се струват смес от франкираща машина[49], музикална кутия и сметало. Преценява, че имат нещо общо с числа и следователно с логиката, а може би и с шифроването.
Има също и радиостанция, машинно отделение и чифт административни кабинети, както и частна стая, обитавана от Абел Джасмин — и врата, водеща към самия двигател отвъд. От скотобойника отпред (по първоначален дизайн на приятел на истинската Лъвлейс, наричал се Бабидж, преправен от ръскинитите и изработен по зададените спецификации от леярна в Падуа) до навитите железни украшения отзад на последния вагон няма и един инч, който да не е изработен и поддържан на ръка.
— Този влак е нашата кръв — казва Пазителят. — Той е продукт на труда ни. Познаваме всяка част от него. Плановете бяха съвършени, но материалите не са. Не могат и да бъдат. Така че компенсирахме. Изглежда ли ти очевиден? Струва ли ти се въплъщение на абсолютна истина? Не е. Тук сме отнели една осма инч. Тук пък сме добавили. Болтовете не са абсолютно еднакви. Разположени са така, че да се избегне разцепването на дървото. Тук и тук са разхлабени, за да се компенсира раздуването. Машината не знае кога е уязвима. Механичната дрелка Няма представа кога разрушава субстанцията, която реже. Но знаем. Ние чувстваме и чуваме. Осезаваме. Осезанието е по-вярно сетиво от зрението.
— И всичко това… прави машините ви по-добри?
Пазителят свива рамене. Отвръща:
— Прави нас по-добри. Или поне означава, че няма да се отнасяме привично към изкуството и усилието. Оценяваме слабостите на света и приемаме величието и напрежението в живота си. Но да. Продуктът е по-добър, пък дори и с десета от процента, отколкото би бил, ако правехме машините с перфектни съотношения. Няма значение, докато не го подложиш на напрежение. Напрегнеш ли този влак, той ще удържи. Ще издържи много над утвърденото от спецификациите — отвъд границите, в които вярваме ние самите. Ще удържи отвъд всякаква логика, отвъд очакванията, отвъд надеждите. Дерайлирай го, прекарай го през пясък, усучи го и го нагрей. Ще стори за теб каквото може. Ще се държи с нокти и зъби, все едно е жив и изпълнен с любов. И когато се разпадне — когато загине славно и героично, ще отнесе враговете ти със себе си. Понеже така е направен. Но вярваме, че няма да се наложи, не и в този случай. „Лъвлейс“ не е боен кораб.
— Но „Купара“ е.
Пазителят се усмихва.
— „Купара“ също ще издържи.
Което е успокоително, но не й казва нищо повече за кораба на Аманда Бейнс. Пфу.
Шест месеца по-късно Еди Банистър, с равни обувки и скромно бельо — макар че не е съвсем скромно, понеже има дълги крака и вече поне намек за женственост — се поти и труди сред странни машини. „Ада Лъвлейс“ е тясна и се полюлява със странен, унасящ ритъм, сякаш Еди виси на ръба на пропаст. През първите няколко седмици от това ужасно й се гади, но сега почти не забелязва, само когато нещо за кратко наруши ритъма и я извади от синхрон с останалата част на помещението. Почукването на метал в метал отеква под краката й, за кратко го заменя внезапен плисък на вълни и вятър. Еди усеща около глезените си блажен порив на студен въздух. Машинната зала губи много от горещината, когато минава над мост.
Шифровъчните машини — ако това представляват всъщност — се оригват трескаво. Косата на Еди настръхва и тя усеща как прахолякът и мръсотията бързат да полепнат по нея. Озъбва се и чуква заземяващия гръмоотвод от лявата си страна, преди да посегне да нагласи циферблатите и да захрани нова поредица числа в машината.