Наистина се налага после да приклещи момичето и да обсъдят случващото се. Много отвлича вниманието. Цялата тази работа трябва да се обсъди. Да се реши. Трябва да бъде положена… да разголим мислите си.
Хм. Мъ-хъм. На мека възглавка…
За щастие, задните части на Клариса Фоксглоув вече са на двайсет фута разстояние и вратата към коридора и люкът са току пред Еди. Другите момичета тръгват в обратна посока.
Това е хубаво, повтаря си Еди упорито. Не е жалко. В това е целият смисъл на плана. Не искам да ме заклешят тук с Клариса Фоксглоув.
Боже, искам да се заклещя тук с Клариса Фоксглоув!
Но не сега.
Завърта ръчката на люка и въздухът нахлува с рев. Ушите й изпукват. Останалата част от влака обаче няма да забележи, защото Еди вече е затворила херметично запечатващите се врати между вагоните.
Този участък от железницата — който тя е избрала внимателно — се намира някъде в Кеймбриджшър. Няма планини, та да са пробити тунели, а виещите се релси ограничават донякъде скоростта на влака. Между мрачния, изолиран участък тревиста равнина и Сибир обаче има много малка топографска разлика, като изключим треперещите елени и скръбните мечки — така че е вкочаняващо студено.
Е, какво да се прави. Еди се е почудила дали да не сложи два чифта бельо за днешната смяна, но това би я накарало да се поти повече и с това ще й е още по-студено после. Хрумнало й е също и да скрие поне един пуловер, но стигна до извода, че все някой ще го намери. Разстоянието е относително кратко. Ще й бъде студено, да. Но няма да замръзне на покрива.
Сграбчва ръбовете на отвора и се набира нагоре.
Първото впечатление на Еди е, че внезапно се е блъснала в кофа със студена вода, плисната откъм предния вагон. Въздухът е течен, лепкав и леден, и пълен с влага. Отнема й обонянието изцяло, залепва кожата й за костите. За малко да се пусне и да падне обратно във влака.
Не.
Тя пак се набира и излита нагоре във въздушния поток, който я улавя и я търкулва назад, въргаля я към ръба на влака. Еди се завърта се и сграбчва капишона на люка, после се придърпва до приклекнало положение. Порязала се е напреки през пръстите — разрезът не е дълбок, но е назъбен. Покрита е с мръсотия. И стряскащото вцепенение в пръстите й подсказва, че е подценила студа.
Тръгва срещу вятъра. Дяволска магарица си, а? Да, отвръща тя на себе си. Такава съм си.
Половин минута по-късно стои върху следващия вагон, босите й стъпала шляпат по хлъзгавия покрив, вкопчва пръсти във винтове и глави на болтове, пресяга се към кованите перила и ъгли, вентилационни комини и антени. Още двайсет секунди — следващият вагон, след това вече се вижда локомотивът — издължен, зловещ, странен и тъмен. И какво, по дяволите, е това грамадно черно нещо, което затъмнява небето? Еди се просва по лице и стържеща дяволска ръка я потупва по темето с бодливи пръсти и трънени нокти, после още и още, една се закача и я дере, дращи я и я разкъсва.
Оу, оу, ох! И по дяволите, харесвах тази нощничка. Дявол да го вземе! Кичур коса също е изчезнал, изскубан целият, но Еди поне е идентифицирала врага — шубрак от глог и дъб, с размахани разкривени клони.
Сега пък не успява да отвори люка. Пръстите й са твърде изстинали и си няма лост. Понеже остави в коридора използваната за отварянето на другия отвертка. Недомислица.
Така. Пътят назад е болезнен, а онзи напред — труден. Избирай.
Пръстите на Еди се вкопчват в дръжката, натиска я здраво. Полека, сковано, тя се вдига. За щастие този люк няма мрежа, само щоричка, която се вдига и… след това поддава на усилията и и за малко да я просне обратно по гръб.
Еди се спуска в сумрака долу. Помещението е озарено в червено, обсипано с лампички и копчета — генераторната зала, която превръща силата на парата в електричество за шифровъчните машини. Тя не пипа нищо, но вижда отражението си в панела на вратата и за малко да изпищи — зад нея се лее червена светлина, косата й е разрошена и разпиляна, по лицето й има кръв и очите й са като дупки на маска. Прилича на собствения си призрак, ако призраците изобщо могат да бъдат имитирани.
Бързо навън през вратата, върни се десет крачки назад до кабинета на Абел Джасмин. Дали има аларма? Еди не знае. Несъмнено на вратата на вагона трябва да е сложена. Но дали е предположил вероятността за инфилтрация от тази страна? Може би не. Как биха могли враговете да се доберат дотук? Да се спуснат с парашут върху движещ се влак? Да скочат от някой мост може би — но как да го сторят, без да бъдат забелязани и пресрещнати? Академичен въпрос и бездруго — Еди вече е стигнала дотук. Проверява още веднъж с поглед и — като си мисли за Пазителя — с връхчетата на пръстите си. Няма жички. Няма изпъкналости. Няма тайни ключове. Само това ли е? Няма ли други прегради?