Очевидно е, че има начинания или твърде големи, или твърде опасни, или пък твърде деликатни да се вършат на борда на пътуващ влак, дори ако е ръскинитски, с газови амортисьори и геодезична архитектура на Брунел-Цайс-Бауерсфелд, а „Ада Лъвлейс“ притежава и двете, но Еди не разбира дори смътно какво представляват.
Тя размишлява. По-агресивният аспект на „Наука 2“ е наречен прозаично „Н2: Активна“ и е натоварен с проучвания и много често — прилагане на реални научни идеи, които са вероятно напълно възможни, но ако се докажат, ще преобразят света. Ако някой се кани да изобрети картечница, способна да стреля през плътна стомана или генератор на земетресения, или топлинен лъч, или смазващо звуково оръдие, което кара танковете да се разпадат, Абел Джасмин е длъжен да се убеди, че човекът работи за Короната, а не за Оста.
Което повдига един въпрос.
— А някой занимава ли се с подобни неща?
Абел Джасмин се усмихва. Никога не обажда за присъствието си, но Еди винаги усеща кога зад нея има човек. И този път успешно го разпознава и продължава разговора им от предишния ден.
— Като например?
— Супероръжия в Космоса. Енергийни лъчи и светкавични оръжия.
— О, да. И не само това. Времената са странни, мис Банистър. Невидимият свят, както се оказва, е значително по-голям от онзи, който познаваме. Мъже и жени се борят с неразрешимото и създават… ами: чудеса и ужасии. Като например рентгеновите лъчи. Медицински триумф. Същинско чудо. Само дето прякото излагане за твърде дълго пържи тялото като огън и чума. Какъв е обхватът? Какъв е най-силният му ефект? Представете си бойно поле с невидима светлина, която опожарява от миля разстояние…
Еди си го представя и не й харесва.
— И заради това ли е всичко?
— Не, мис Банистър. Сегашната задача е много по-важна. Ела.
Абел Джасмин й посочва имението. На стъпалата ги очаква непознат — странен дългуч в занаятчийско черно.
— Ръскинити — казва Еди, не без определена доза примирение.
Не че има конкретен проблем с ръскинитите. Пазителят — който се оказва не само дизайнерът на „Лъвлейс“, но и връх на ръскинитското дърво — е много приятен човек, донякъде и защото страстта му е толкова очевидна и тъй напълно незаплашителна. И, да, Еди храни известна симпатия към идеята, че всички тези съвършено възпроизведени, абсолютно еднакви предмети, които постепенно заместват по-разнообразните ръчно изработени вещи, с които е израсла, може би увреждат миналото на страната й и историята, и водят до вид зловещо изгнание за душата.
Тя просто не вярва на хора, които приемат нещата на доверие, и подозира, че тази еднаква групичка, готова да слави уникалността, се оставя открита да кривне в посока, в която — според мис Томас — се „разхлопват дъските“.
Все пак, когато стига до стълбището на имението, Еди се усмихва.
— Здравей! — казва ръскинитът. — Аз съм Мокли.
— А с какво се занимаваш? — отвръща любезно Еди, понеже за един ръскинит това е най-важният въпрос, който можеш да му зададеш.
— Най-вече заварявам. Имам нещо като дар за несиметрични сварки, които ще изпитват екстремно нередовно напрежение. Човек трябва да ги поизучи… — той махва неясно с ръка.
— О! — отвръща Еди. — Колко интересно!
Мокли засиява.
— Моля те. вкарай ни вътре, Мокли — обажда се Абел Джазман.
Отвътре цялата зала кънти. Еди усеща звука в гърдите си — див и триумфален тътен на несдържана мощ. Ръскинитите изрязват парчета скали, копаят и се заравят надолу към морските пещери. Има стъкларска пещ (тоест за подготовка и надуване на стъкло, а не изработена от стъкло, макар че нищо не би я изненадало) и леярска пещ, тигел, няколко гигантски тръби или цистерни, чиито функции момичето дори не би могло да започне да гадае. Има химически колби и стъкленици, реторти и кодензатори и странно на вид оборудване, което обаче напомня на шифровъчното снаряжение на „Лъвлейс“ и същевременно прилича и на тъкачен стан. Шарена бъркотия — научна детска площадка. Или, както решава Еди е приближаването си до централната яма, всъщност е нещо друго. Изобщо не е детска площадка. Ковачницата на бог е, за изработка на магически мечове и говорещи скулптури, и всички други елементи от приказките.
Долу в дълбините огромният, синьо-зелен Атлантически океан е черен и студен, и кипнал, и ръскинитите спускат нещо дълбоко в котела му: предмет с форма на бомба и с кабели, които се вият нагоре към скалата. Още по-надолу се виждат пронизващите очи на насочени не нагоре, а надолу гигантски прожектори и Еди забелязва на стотина фута под вода или дори по-дълбоко и предмет с форма на кит — чудовище, което витае на ръба на светлината.