— Не е тази…
Матю се усмихва.
— И тази не е… — Той обръща и средната.
Усмивката на баща му трепва лекичко.
— Следователно трябва да е тази…
Джо не посяга да вдигне третата карта. Дамата, както добре знае, е в джоба на палтото на Матю, което е и причината да изиграе монтето по този начин — като разкрива губещите, вместо да избере печелившата карта. Обръща играта срещу играча.
Матю го грабва в здравите си обятия.
— Имаме победител — възкликва той, притиснал лице в косата на Джо. — Синът ми. Истински победител!
И отиват на Пазара. Най-сетне!
Това е най-хубавият ден в краткия живот на Джошуа Джоузеф — завинаги и винаги.
Посещението на Нощния пазар!
Хариет Спорк се тутка с реверите му и за пореден път оправя поло яката на пуловера му, която е с цвят на горчица. Матю ги гледа с широка усмивка.
— Драска ми — съпротивлява се малкият Спорк.
Големият Спорк кима. Облечен е по абсолютно същия начин.
— Точно така, Джош, но след малко свикваш с пуловера и ще ти липсва, когато го свалиш. Нали искаш да изглеждаш като изискан господин, а? За Пазара?
— Да, татко.
— Тогава решено.
Джошуа Джоузеф чака търпеливо майка му да свърши с косата му — която оправя за пореден път — и кротко седи на задната седалка на колата на баща си, с отлична стойка и лице, изпънато в изражение, което смята за признак на изумителна зрялост. Минават през улиците на Лондон — първо ускоряват, после забавят, после пак ускоряват… Голямата кола прикляка и хвърчи стремително, а Матю Спорк си играе със скоростите и проверява да не би в задното огледало да се е появил преследвач.
На Джошуа Джоузеф постоянно му се гади, но не споменава нищо. Хариет се обляга на съпруга си, когато той взема десен завой с петдесет мили в час, а гумите се държат за пътя, все едно са защипани за него. Матю войнствено се хили на зачервеното й лице и леко зейналата уста.
След двайсет минути изисканите къщи отстъпват на високи многоетажни блокове. След още десет блоковете се смаляват до бизнес паркове и безистени, а накрая колата се носи покрай широко пасбище. На лунната светлина Джошуа Джоузеф мярка покачена на оградата градска лисица.
— Добре, Джош, пристигнахме!
Слизат от колата. Джошуа Джоузеф надушва януарски скреж и острия мирис на запалено дърво. Навсякъде около тях има празни, високи сгради и се чува шумът от припукващите кораби по реката наблизо. Обувките му жвакат в кал, после стъпват на чакъл. Матю подканва и двама им с майка му да побързат, така и правят. От другата страна на двор, покрит с черен лед и автомобилни гуми, покрай крехкия труп на закъсняла прелетна патица. Матю Спорк отваря странна, овална врата и вкарва семейството си вътре. Влизат и вратата се затваря след тях. Слизат по няколко стъпала и вървят по дълъг, сводест тунел. Токчетата на Хариет почукват и тропат по гладкия бетон.
— Къде сме?
— Знаеш къде сме, хлапе. Нали ти намери пътя!
— Да, но какво е това място?
— Е, в различните времена и сезони онези любезни господа, които управляват великите нации, може да се поскарват от време на време. И в усилие да избегнат физически щети, всички лордове, собственици на банки и президенти конструират подземни укрития, където да се спотайват… — Матю ги повежда надолу по късо стълбище. — И освен това има тунели. Нали знаеш какво представляват? Канали, метро, водоснабдяване и подобни служби. Този участък обаче, той е принадлежал на пощенската служба на Нейно Величество още от времето на кралица Виктория. Смея да река, че днес Пощите си нямат представа, че я притежават, каквито са щедри на харчлък от обществената кесия. А по онова време са били същинско чудо, Джош, истинско чудо — че и двойно по-голямо в самата столица, та си прокопали своя собствена малка железничка, прокарали и пневматични тръби от бронз, сложили и вакуумни помпи, задвижвани с пара. Гениално. Разбира се, имало и тунели с човешки размер — за обслужването на цялата мрежа. Сега вече са затворени, рухнали и изчезнали, надстроени, запълнени… или поне така си мислят Куките и техните приятели, но ние знаем за тях, Джош — хората от Пазара като мен и теб. Смехурковците в Париж, Джош — те мислят, че си имат катакомби, но в сравнение с лондонските потайности техните са едно нищо!
И още преди баща му да е довършил обясненията си, Джошуа Джоузеф вече чува музика и вижда жълтото електрическо сияние на ръба на тунела, и долавя плътна миризма на пушени наденички и индийско орехче, парфюм и цветя, каквито майка му отглежда на перваза на прозореца в кухнята. Завиват зад ъгъла и Нощният пазар се ширва пред тях като главната улица на средновековен град, озарена от фенери и манивелни генератори с грейнали скромни крушки, пълна с щандове и ръчни колички, та дори и магазински фасади, на дълги редици, терасирани покрай стените и разделени от дървени тротоари, така че все едно си застанал на дъното на голяма продълговата купа или в корпуса на кораб — стотици търговци и продавачи крещят цени и предложения и се надвикват за внимание. Баща му нагазва заедно със семейството си в това море, а отвсякъде го приветстват и засипват със знаци на обожание.