На Джошуа Джоузеф, който се излежава като султан на копринени възглавници с пръсти, омазани с канела и захар, шоколад и сладко, Нощният пазар му се струва изтъкан от изумителни лакомства и магически тайни, и целият му принадлежи. Той тича свободно пред стотиците магазинчета, открива, че е ужасен художник и поносим рестарвратор на картини; че му липсва талант за сложни ключалки, но направо може да си спечели бойскаутска значка, ако помага на хора да си влизат в колите; че с уменията си по математика никога няма да подправи счетоводна книга (тъй че дори не бива да пробва). Превръща се в принц сред десетгодишните, разпределя справедливо правосъдие и научава какво се случва, като те спипат със захар по ръцете, ако са ти забранили поничките (и бързо научава методите за криене на лепкавите лапи и с тях — и отпечатъци от пръсти). Матю Спорк е възхитен и Хариет е ощастливена от триумфа му. Недоволен е само бащата на Матю, Дениъл. Дядо Спорк смята, че училището ще пострада и в никой случай не одобрява Нощния пазар, макар че не иска да каже защо.
Училището не страда. Всъщност то печели. Заедно с проумяването на практическите приложения от опита му, Джошуа Джоузеф става все по-добър ученик. Каква част от сто и двайсет е две? На кого му пука? Но: колко са едно цяло и пет процента от сто и двайсет паунда (закръглено за удобство)? И това разумна куриерска такса ли е? Ето една далеч по-интересна задачка…
Джошуа Джоузеф Спорк, кронпринц на крадците, прекарва нощта по гръб, загледан в сводестия тухлен таван, и най-накрая заспива под тихия шепот на броячната машина на Там, на която той брои крадени пари.
С урока на монтето на първо място в ума си Джо Спорк плъзва гръб по стената на апартамента на Бил, докато не се отпуска на пети и обмисля какво точно знае за Книгата на хакотя и защо някой би убил човек заради нея.
Ако можеш да видиш какво се случва около теб…
Не може. Няма си представа. И това е другото правило на монтето: ако не можеш да забележиш загубеняка в стаята, то това си ти.
Жена, наречена Брайс, облечена в хартиен костюм и със синя платнена маска, настоява Джо да й даде обувките си. Прави го не по подозрителен, настоятелен начин, а по-скоро като обзета от пълна скука. Рут Брайс си прекарва живота в издирване на следите от разхвърляни убийци и образът на зловещия Патък на Спорк, щрапал навсякъде по местопроизшествието и замацващ малките, но много важни следи, очевидно се извисява чудовищно голям в мислите й.
Джо, който не желае да бъде груб, нито да създава пречки, си сваля обувките и й ги връчва — наясно, че с пристигането си Мърсър незабавно ще го нарече идиот и десет секунди по-късно ще обърне тази непростима грешка в огромно законодателно предимство. Докато подава обувките си (взети от найобикновен магазин и доста очукани въпреки жълтия етикет „износоустойчиви“), той осъзнава, че така също предава — от практическа гледна точка — и възможността да се измъкне по терлици. Иначе спокойно би могъл да зачезне нанякъде след половин-един час — „О, нямах представа, че още ви трябвам, много съжалявам“, — но без обувките си е принуден да остане и да изчака всичко докрай. Излиза, че все пак дълбоко в себе си иска да се замесва. Джо Спорк има малко приятели и няма да зареже някой от тях в мъртво състояние само защото нелюбезно ченге може да сметне присъствието му за знак за вина. Най-малкото пък би изоставил точно този труп, член с добро положение на Почтеното и издържливо братство на оплаквачйте. След време, без съмнение, братството на Били ще се появй и ще седне да го оплаче, но докато това се случи, той си има само Джо. Приживе сам и — както Джо най-сетне осъзнава — болезнено самотен, няма причина да не остане обгрижен поне в смъртта.
— Спорк, нали така казахте, сър? Съ-Пъ-Оу-Ръ-Къ?
Детектив сержант Пачкайнд е като елф — миличко, бъбриво дребосъче с пискливо гласче и вече е показал на Джо снимка на племенниците си. Идеалното нещо според дет. серж. Пачкайнд за успокояване на стомаха и стабилизиране на сърцето след неприятен сблъсък с новооткрит труп. Докато Джо оглежда момичетата и смята, че много приличат на бобри и донякъде на щъркели, дет. серж. Пачкайнд вече му е задал няколко маловажни въпроса, за да си попълни документите. Джо накратко описва какво му е било да се натъкне на трупа на стар приятел, а милият полицай сумти и цъка с език, и тъкмо се кани да иде и да поговори с Брайс със синята маска, когато му хрумва нещо.