Джо поглежда към Еди за разрешение, запалва мъничък оксижен, нагрява парче метал и го усуква, мачка и сгъва. Щракатащрак отново. Подухва към него. Отново го мачка. Да. Точно така, ето тук и… готово. Consumatum est[11], както би казала майка му.
Джо вдига поглед и Еди Банистър го гледа — или може би гледа отдалеч собствения си живот. Лицето й е неподвижно и в течение на призрачна секунда майсторът си представя, че е предала Богу дух право пред него. След това тя потреперва и го дарява с тънка призрачна усмивка, и казва благодаря, а той навива играчката и я пуска да марширува: мъничко войниче, което щрапа леви-десни-леви по масата и набръчква покривката с миниатюрните си подковани ботушчета.
Кучето надзърта към него: странно сляпо псе, наострило дебели ушета, напъващо се да прогледне през стъклени очи.
Не е съвършено, часовникарю. Влачи си единия крак. Но и така бива. Бъди нащрек: господарката ми е силно трогната. Мъките ти се отплащат. А сега — изчезвай!
Джо Спорк наистина изчезва, внезапно почти сигурен, че клиентката иска от него нещо различно — има си друга тайна, по-голяма, която изисква безкрайното изпитване на Джей Джей Спорк, преди да го признаят за достоен за нея. Чуди се с лек копнеж дали не се е провалил и не е ли редно да се върне. Но може би Банистър просто е самотна и припознава в него събрат по изолация.
Не че той е самотен по нейния начин.
И не че е самотен точно сега, не напълно. В ъгълчето на полезрението му се мярка нещо — тъмна сянка, отразена в прозорците на автобус на уличното платно. Смътен силует под козирката на нечия входна врата. Джо се обръща и се оглежда добре, преди да пресече улицата, цял нащрек при проверката на тротоара от лявата си страна. За малко да го изпусне. Дебнещият го е толкова неподвижен, че трудно се различава; погледът търси стави и движения там, където такива няма. Но, да, в тъмната козирка на закованата пекарна май някой го наблюдава: заушен силует в рокля или с обемно палто и воал като на оплаквачка. Може да е пчелар или вдовица — или високо, хилаво дете, което си играе на призрак. Но най-вероятно е окачен на стената стар конопен чувал — зрителна измама.
Миг по-късио дълга зелена лимузина за малко да прегази Джо. Гневното лице на матроната зад волана недоволно му се муси, задето е стоял на платното, а наблюдателят — ако изобщо е имало такъв — напълно се изплъзва от мислите му.
Недоволен и неспокоен, Джо се отбива в магазина на ъгъла да провери дали Ейри не би му продал отрова за котки.
Когато Ейри пристигнал в Лондон, кръстил магазина си „Ляп и ма’ло“. От гледане на английска телевизия бил стигнал до заключението, че хората в Лондон много си падат и по шегичките, и по ъгловите магазинчета — и си направил извода, че комбинация от двете неизбежно ще пожъне голям успех. „Хляб и масло“ станало на „Ляп и ма’ло“ и почти веднага се изяснило, че макар лондончани наистина да се радват и на шегите, и на удобствата, хич не си падат по собственици на лавки, дето явно им се подиграват, и при туй са с чуждоземен вид. Правилната употреба на апостроф за отбелязване на глобална пауза не печелела поддръжници.
Ейри се учел бързо и не след дълго замазал с боя обидната табела. Джо така и не е сигурен дали името на собственика има нещо общо с „Ейри“, или той си го е избрал с удобно „чуждоземско, но английско“ звучене, което да не стряска местните със сложност или намек за ненужна образованост.
Вероятно не е учудващо, че Ейри има твърди като диамант възражения по повод отровата. Той смята котките за уроци в пътешествието през живота. Котките, обяснява, са божествени вестители на търпението. Джо, чието рамо още го наболява след разминаването на косъм преди две седмици, отбелязва, че котките са сатанински вестители на раздор и сърбежи. Ейри възразява, че и това е възможно, но поради промисъла на непогрешимото божество, ако и да са сатанински вестители на раздор и сърбежи, те все пак си остават също и учители, пратени от Космическото единство.
— Те са сами по себе си — казва Ейри, понесъл тазсутрешната партида органични млека, част от които изтичат през найлоновите си пликове — възможност за самообразование.
— …по първа помощ и зарази — мърмори Джо Спорк.
— И в по-възвишени области. Вселената ни учи за Господа, Джоузеф.
— Не и котките. Или поне не тази котка.
— Всичко в този свят е своеобразен урок.
Тази реплика на собственика толкова се приближава до подобна, споделена от дядо Спорк веднъж, че Джо, дори след безсънна нощ и лоша котешка сутрин, все пак усърдно кима.