И пак този израз: машина за ангели. Точно сега далеч не изглежда толкова забавен. Често срещан по анимационните филмчета начин за създаване на ангели е например като убиваш хора. Май Джо не трябва да го споменава. А ако го стори, дали ще го задържат завинаги? И дали „споменавам“ е равно на „признавам“ във воднистите очи на Родни Титуисъл?
Мигът отминава. Родни съвсем лекичко плесва с ръце, за да го подчертае.
— Нека вземем за пример мен, мистър Спорк, проблемът — и на тази напреднала възраст това е чест проблем… — той кима лекичко с глава към тийнейджърите отвън, които продължават да се чуват въпреки съскането на гумите — е, че макар да съм известен като почти непогрешим, от време на време се славя й като извънредно греховен. Разбирате ли?
— Всички грешим от време на време — казва Джо нервно.
— Дори по въпроси, за които имаме абсолютна увереност, Бога ми.
— Дори тогава.
— Това е основата на знаменитата доктрина на Рене Декарт, нали знаете.
— Не, не знаех.
Родни Титуисъл изпуска пара чрез любезна съжалителна въздишка.
— Както казах, обезценена е. Добре. В течение на живота си Декарт осъзнава, че има многобройни случаи, в които е абсолютно уверен и същевременно абсолютно греши. Представял си е как стои пред огъня и присъства на вечеря с приятели, когато всъщност е у дома в леглото. Видял е нещо, което приел за орел и после открил, че е лешояд, но е много по-близо, отколкото му се струвало. Глупаво от негова страна, но той бил математик, не естествоизпитател…
Изражението на мистър Титуисъл не скрива напълно личните му чувства към липсата на орнитологични nous[69].
— Та следователно се запитал: „Ако ме държи пленник злонамерен дух, който мами сетивата ми, в какво бих могъл да вярвам тогава?“ — и измислил метод да се съмнява във всичко, а накрая той бил сведен до просто изречение, че, понеже е в съзнание и осъзнава наличието на собствните си мисли, Декарт не може спокойно да се съмнява в съществуването си. Това е знаменитото „Аз мисля, следователно съществувам“. Виждате ли? Звучи толкова тривиално, докато не видите контекста. Ето го Рене, наполовина убеден, че душата му е играчка на демони. Здравият му разум виси на косъм, но той намира това простичко вплъщение на истината, застава със стиснат юмрук и обявява: „Истински съм! Съществувам! И на тази скала ще изградя храм на здравия разум!“. Величествено, честна дума.
— И успял ли?
— Какво? О, не. Не, притеснявал се, че католическата Църква ще го изгори жив. Заявил, че Господ всъщност никога не би позволил на човешката душа да бъде навлечена такава ужасна участ. Не знам откъде е намерил свидетелства за това. Струва ми се… добре де. Въпросът е, че поне докато представляваме нещо, ние сме същества, които мислят. He homo sapiens a res cogitans[70].
Това твърдение май заслужава потвърждение, така че Джо се осмелява да отбележи неангажиращо:
— Ясно.
— В този случай искам просто да кажа, че истината е хлъзгава като риба. А?
— Да, така си е…
Понеже не се сеща какво друго да каже, въпреки че в главата му дрънчат алармени звънци.
— И въпреки че тази плъзгавина е недостатък в някои ситуации, тя е и жизненоважна за начина ни на живот. Грешната истина в грешния момент предизвиква спад в пазара за недвижими имоти и народите започват да се зъбят едни на други. Така че не бива да пускаме на свобода прекалено голямо количество. Иначе навсякъде ще заизбухват войни. Икономическа криза ще има — е, това сме го виждали, нали?
Двамата завъртат очи съучастнически. Лудостта на банкерите.
— И за да стане проблемът още по-притеснителен, беше предположено дори, че ние — човешките същества — не сме способни да познаем каквото и да е в абсолютния смисъл. Ние вярваме. Теоретизираме. Но нямаме дирекно възприятие дали нашите вярвания съвпадат с обективната вселена.
Мистър Титуисъл въздъхва дълбоко. Епистемиологията е жестока.
— Но… какво ще стане, ако може да се конструира машина, способна да функционира като един вид патерица? Която да разшири сетивата ни в царството на знанието? Машина, която да разкрива пред всички ни неизкривената истина?
Той кима, когато Джо трепва при тези думи.
— Бихме станали свидетели на чудеса. Но тогава… старите ни зверства ще се появят на бял свят, стари обещания ще бъдат разкрити като лъжи… И ако човек има научно мислене, може се заинритеснява поне мъничко за това дали такава сила на набюдението няма да разруши живота на Земята оттук насетне или може би да промени естеството на тази вселена и да я направи негостоприемна към съзнателната мисъл. Учените ще опяват до безкрайност за принципа на предпазливостта, нали? — Титуисъл се усмихва добродушно: очиларковците и техните странни привички.
70
Лат. — субстанция на ума; Декарт е привърженик на теорията, че тя не е; материална (мозъчно вещество), а духовна (съзнание). — Б. пр.