— Съжалявам — казва Джо Спорк все още вглъбен върху току-що чутата реч, — какво искахте да кажете с последното?
Мистър Титуисъл се размърдва на седалката си.
— Арвин, ще ми помогнеш, ако се отплесна, нали?
— Разбира се, Родни.
— Направо се губя в квантите.
— Остави ги засега.
— Това няма ли да компрометира стриктната ни научна подготовка?
— Нуждата ни зове, Родни! — заявява Арвин Камърбанд и задълго и философски залепва дебелата си длан върху клаксона. Закъснял пияница блъска по капака на колата, вдига два пръста и се олюлява нататък.
— Нали разбираш — резюмира Родни Титуисъл, — излиза, че Цялата изумителна хайзенбергска история[71] е буквална истина — ние като съзнателни същества имаме определена роля в продължаващото сътворение на вселената. Със самото си наблюдение предизвикваме появата на малки нерешителности, които да поемат насам или натам. Така че човек трябва да се запита — ако е отговорно лице, разбира се, — дали ако се научим да се възхищаваме на вселената пряко и без възможността за грешка, така няма да предизвикаме нещо като каскада? Дали нашето съществуване не зависи от тези малки несигурности в тъканта на света? И какво ще стане, щом да научим това означава, че знаем и друго, което намеква за трето и тъй нататък, докато не останат нерешени въпроси и всеки избор е бил направен като последица от всички други и накрая станем малко… нека приложим метафора… като хора с часовникови механизми. Пианоли мистър Спорк, вместо пианисти. Дали това не би означавало и смъртта на интелекта? Как мислите?
— Не съм сигурен, че успях да ви разбера.
— Съгласен съм — казва мистър Титуисъл, — че е малко трудничко. Арвин?
Арвин Камърбанд поглежда в огледалото за задно виждане.
— Да речем, че в момента сме като вода, Джо — казва той меко. — Умовете ни са като течност. Става ли? А тази машина би могла — има такава вероятност — да се окаже подобна на фризер. Възможно е да замрази всичко — навсякъде и завинаги. И тогава вече няма да сме течност, ще бъдем втвърдени и дори да не го забележим, ние ще следваме път, който ни е предначертан предварително, и ще чувстваме, че взимаме собствените си решения. Точно сега имаме избор, нали разбираш, Джо. Човек може да реши едно или друго в миг на напрежение. Тази възможност не е случайна и не е фиксирана. На съзнателно ниво е. Но след замразяването… Никога повече няма да има бягство от пътя, начертан, преди да се родим и до деня на смъртта, и няма значение какво правим по този път, само дето ще сме част от механизъм, създаващ още неизбежни пътища. Няма да сме по-различни от всяка друга химическа реакция.) Солта няма избор дали да се разтвори във вода, нали? Няма, да бъдем специални или дарени със съзнание, ще сме просто! ръждив метал. Хора на пружина. Разбираш ли?
— Ох! — възкликва Джо.
— Именно — съгласява се Родни Титуисъл меко. — Ох! Напълно съм съгласен. А ако сега вече се чудиш как е било построено подобно нещо, то отговорът в крайна сметка е — от отчаяние. Или по невнимание — нещо, което е, боя се, типична черта за историята на оръжията за масово разрушение. Достатъчно е да кажа, че проектът е стар. Вече наистина няма значение. Разбиращата машина е устройство, което би позволило на всеки един в даден момент да узнае истината — без опасения от грешка. Нали виждаш колко е привлекателно — да измамиш врага и да знаеш, че измамата е била успешна; и да разгадаеш лъжите му непогрешимо. Мащабно стратегическо предимство. Интересът на създателката не е бил такъв, разбира се. Тя беше идеалистка. Това е термин, добил значение на човек, който е с ум неясен и наивен, но по онова време големите идеи са били много модерни. По-добре да живееш чрез науката, знанието ще ни направи богове… и ето я нея с машината й за истина. Измамата ще остане в миналото. Разбиращата машина ще ни въведе в нова ера на просперитет, икономическа стабилност, научни пробиви, социална справедливост… Но използвана не тъй мъдро, както е намислено, може да намали ползата от други неща. И както казах — наистина ли искаме да знаем истината за всичко? За всеки? Всичките ни любови, копнежи и страхове, разкрити с един поглед? Слабостите и дребнавостите ни? Греховете ни? Историята е кладенец, мистър Спорк, дълбок кладенец, прокопан в пластовете на миналото, през костите на лудостта и убийствата. Когато се препълни, най-добре ще е да си потърсим повисочко местенце. Тази машина, тази Разбираща машина, която толкова кавалерски реактивирахте… тя е като стоте дни дъжд. Само дето дните са хиляда. Тя е потоп и аз не съм Ной. Аз съм Кнут[72].
71
Съотношението на неопределеността на Хайзенберг твърди, че в квантовата физика мястото и импулсът на една частица не могат да бъдат определени едновременно. — Б. пр.
72
Става дума за Кнут Велики, датски крал, който се опитва да спре прилива (притча, доказваща, че нямаме власт над стихиите и човешката сила е нищо в сравнение с тази на Господ). — Б. пр.