— Ми да — казва решително. — Д’са надеваме начи!
Джеймс Банистър, капитан III ранг от Кралския флот, държи чуждестранен плод в една ръка и лъжица от слонова кост в другата и с втория предмет дълбае здравата първия, като си мисли, че истински таен агент би приключил цялата история, като приложи лъжицата върху обреченото чело на Шем Шем Циен. За съжаление, посяването на лъжичен хаос е по-трудно, отколкото те учат комиксите „Бойз оун“, а и Опиумният хан определено се слави с това, че знае как да се грижи за себе си. Пък и да не забравяме невидимите, но без съмнение добре разположени стрелци, които почти със сигурност биха сложили край на всеки опит за покушение, преди да предизвика сериозни притеснения на господаря им.
Плодът има вътрешност като сварена риба и вкус на манго, джинджифил и сол. Опиумният хан го нарича „огнена круша“. Очевидно расте само по бреговете на великата река Адех, където криволичи към делтата на Дака.
В непросветените времена се твърди, че това било яйце от гигантски скат — обяснява Шем Шем Циен. — Хората вярвали, че специален извлек от растението съдържа еликсира на божественото безсмъртие. А сушените цветове били ценени… като афродизиак.
Джеймс Банистър го поглежда за момент, притеснен не на шега. Падаш си по театралниченето, нали?
— Плодовете са почти безопасни, капитане, честна дума. Между реката и масата ми седят немалко опитвачи на храна. Инструкциите им са специфични.
Да, мисли си Еди мрачно иззад мустаците на Джеймс Банистър, сигурна съм, че е така.
В слабините й се разгаря приятна, пареща топлина. Подозира, че плодът е отчасти ферментирал или най-малкото леко спиртосан. Уроците на Абел Джасмин включват кратка, но запомняща се седмица проби на амфетамини и слаби отрови. Еди си спомня как кътниците й бръмчат и всепоглъщащото желание да крещи името си на глас и да й се кланят. Така значи…
Джеймс Банистър изиграва истинско представление при поглъщането на последната хапка, преди да остави празната коруба на огнената круша да почива в чинията му.
— Много съживяващ вкус — отбелязва без ентусиазъм. — От газовите лампи ли е толкова топло тук?
По даден от Опиумния хан знак се появяват още няколко придворни, които премахват тленните останки на плодовото меню.
— Такъв е климатът, капитане, боя се. Газа пазим за осветление, както и за износ към… дружески народи. Не се знае дали Адех Сиким има големи залежи от петрол, но изглежда вероятно. Разбира се…
Но каквото и да се разбира, ще трябва да почака. Силно шумолене се разнася от другия край на трапезарията, където на мястото на стола с висока облегалка е поставено двуместно кресло — нещо като трон или дневна кушетка. Разнася многократен тръбен зов на фанфари. Нова групичка придворни се юрват да полагат прибори и възглавки. В далечината отеква гонг.
— Ще имате голяма чест — казва Шем Шем Циен с тона на човек, който всъщност не се чувства особено развълнуван. — Великата красавица, розата на Адех Сиким и наша любимка, моята майка, благоволява да ни споходи с присъствието си. Добър вечер, майко!
Той се изправя рязко и тръгва към носилка, държана от двама широкоплещести слуги. Навежда се с видимо отегчение да целуне малкия вързоп скъпоценности, които те са нарамили — движението в дебрите му издава, че всъщност представлява дребна, символика и посребрена стара дама, която трябва да е вдовицата и авторка на писма, Шашавата Кейти. Тя вдига ръка към сина си да го спре и се извръща.
— Квит сме — обяснява спокойно Опиумният хан. — Семейни въпроси. Без особено значение освен за историците.
— Убиец — отвръща старицата, без да влага голяма енергия.
— Глупости, скъпа — възразява равно Шем Шем Циен. — Не бъди нелюбезна!
Шашавата Кейти е много мъничка и столът й я поглъща цялата, така че, когато без никаква грациозност се просва на възглавниците, изчезва почти напълно.
— Враждебността на майка ми е, както алиенистите го наричат, пренасочена агресия — обяснява Шем Шем Циен, докато се връща на мястото си. — Тя има чувството, че съм се провалил в задачата си да се снабдя с наследник и прехвърля това недоволство към фалшив спомен от миналото, където се слива със собствената й вина на преживяла смъртта на семейството. Умът е толкова гъвкаво нещо!
— Аз самият не вярвам в такива работи! — отвръща Джеймс Банистър. — Фройд и кви ли не. Не е много британско, ако нямате против.
Шем Шем Циен се засмива:
— Точно така.