Вдовицата се намества леко и после махва на един от носачите си да размести украсата на масата така, че удобен цветен букет почти напълно да я скрива от сина й. Опиумният хан продължава:
— Наследниците предизвикват у народа пориви за унаследяване. За замяна. Разбирате ли? Човек трябва много точно да пресмята мига на появата им.
— Да почакате, докато поостареете, а?
Опиумният хан се усмихва:
— Тоест, докато детското съзряване приблизително ще съвпадне с моето омаломощаване, това ли имате предвид?
— Нещо таквоз, да. А вие друго ли си помислихте?
— Честно казано, имах предвид, че населението трябва да нарасне отново, преди да съм в състояние да изколя достатъчно народ, че да демонстрирам каква е съдбата на онези, които се опитват да ме свалят, щом веднъж се възприеме идеята за поява на наследник.
Джеймс Банистър отвръща на погледа му.
— Доста радикално — промълвява след малко.
— Не мога да се съглася — възразява Шем Шем Циен. — Приемам, че е трудно. И все пак е богоугодно или поне богоподобно, вие как мислите?
— Доста жестокичък бог, хане.
— Възможно е. Всъщност размишлявам по темата още от момче. В Библията се казва, че ние сме като богове, защото притежаваме познанията за добро и зло. Това е част от нашия Фях. Но ми се струва, че най-свещената характеристика на Бога и най-често изпитваният аспект на съществуването Му е Неговото мълчание. Величественото Му, божествено безразличие към нашите дела и занимания. Християните ще ви кажат, Че Бог ни е дал свободна воля, капитан Банистър, и в същото изречение ще допълнят за увереността си, че Той съществува, понеже им говори постоянно в сърцата и посредством знаменияЕ, на мен знаменията не са ми достатъчни и сърцето ми го бива да помпи течност из тялото — и за нищо друго. В деня, когато някой заговори в него, ще съм умрял от кръвозагуба. Така че предлагам величествен проект, капитан Банистър. Предлагам да открием истината. Търся да се доближа до Бога.
— Благородна амбиция.
— Уникална е. Единствен аз на света търся да се доближа до Бога, като повече заприличам на Него. Има хиляди свети книги и по десетки хиляди светии и жрици, и пророци за всяка дума във всяка от тях. Но те не предлагат нито едно подлежащо на проверка разкритие. Сипят увъртания, говорят със заобикалки Затрупват те с лъжи и са прогнили от корупция. Налага се… да я изрязвам… до корен от всеки, когото срещна. Накрая правя всички честни. Но единственото, което съм открил за всичките години, е, че не знаем нищо за Бога.
— Откъде изобщо знаем, че има такъв?
— Вярно е. И все пак, аз вярвам, че Го има. Единствената ми сигурна вяра… — Шем Шем Циен се усмихва — суха чупка на устните в знак на присмех над себе си. — Възприятието ми за вселената, за начина на взаимодействие, за съвпаденията и случките, дори самата спретнатост на еволюцията ме убеждават в това. Държа часовник и търся да се уча в разговор с майстора му. Този възглед стига да убеди някои учени, философи и теолози. Не убеждава други. Не ме е грижа. На мен ми стига, че от него произтича моята вяра. Но все пак… природата на този Бог, капитан Банистър, си остава неясна за мен. Бог се крие. Отсъства.
— Знам за монахиня, която казва, че го няма.
Шем Шем Циен се мръщи и отново плесва с ръце, след това ръкомаха. Осветлението помръква и по протежение на едната стена драперията бива дръпната, за да открие допълнителна зала. Пълна е с медицински уреди и е облицована в бяло, а в средата на залата на разпятие виси един мъж.
Опиумният крал се изправя, същото прави и Джеймс Банистър. Изглежда, предстои туристическа обиколка.
— Функциите на тялото му се поддържат — обяснява спокойно Опиумният хан, докато се приближават до разпнатия. — Няма да му позволя да издъхне. А и както виждате, завит е да стои на топло… — той лекичко повдига мекото вълнено одеяло, за да разкрие тялото на жертвата отдолу. — Приковаването към кръста е извършено под упойка. Лично от мен, капитане. Нямам нужда от секретари. Нито от ангели.
Разпнатият простенва тихо, когато го приближават. Вярно е че забитите през дланите и стъпалата му прътове са много чисти. Те също така очевидно са направени от мед. Зад мустаците си Джеймс Банистър лекичко потреперва в съчувствие: около раните се виждат следи от изгаряне.
Шем Шем Циен пристъпва зад мъжа и с театрален жест смъква задната завеса от рамката, на която е провесен той. Огромна синкава спирала се издига зад кръста, тъмна и матова.
— Бог несъмнено не би позволил подобно нещо. Цитаделата му би трябвало да отекне от гнева в гласа Му. Този човек преди време беше епископ — църквата му го прати тук като емисар и той избра да се съюзи с долнопробните негодници срещу мен. Вдигна ги в опълчение и ги доведе до портите ми. Наистина, капитане, беше забележителен ден. А сега ето го тук… — Шем Шем Циен щраква един ключ с дългия си пръст. Намотката отзад не засиява незабавно. Чува се бръмчене и тътнене, а през това време разпнатият се пробужда или се връща от убежището, което е открил в ума си, и разбира какво предстои да се случи. Извръща настоятелен поглед към Джеймс Банистър и отваря уста да заговори. Намотката светва и мъжът започва да се гърчи и пищи. От дланите и стъпалата му се разнася мирис на прегоряло свинско. Британският капитан преглъща жлъчка и се съсредоточава в детайлите. Подозира, че ако повърне или дори пребледнее, ще бъде убит.