Кимнах.
— Значи според теб оня гроб на хълма не е гроб на място за човек на място, така ли?
— Горе-долу така — отвърнах.
— И смяташ, че по пътя има най-различни гробове за всички ни?
— Възможно е — отвърнах аз.
— И ако можехме някак да видим целия си живот, щяхме по-добре да си изберем? Там, накрая, като погледнем назад — продължи той, — ще си кажем: дявол да го вземе, това е годината и мястото, не другата година и другото място, а тъкмо тази година и тъкмо на това място. Така ли ще си кажем?
— Щом трябва или да избираме, или да ни принудят накрая, то по-добре така — отвърнах.
— Добра идея — каза ловецът. — Но на колцина от нас ще им стигне мозъкът? На повечето не ни достигат мозъчните клетки, за да напуснем гуляя, преди да е свършило пиенето. И висим до края.
— Да, висим — потвърдих аз, — за срам и позор.
Поръчахме си пак бира.
Ловецът изпи чашата до половина и забърса уста.
— И какво можеш да направиш с неподходящите гробове? — попита той.
— Да се държиш тъй, все едно че не съществуват — казах аз. — И може би тогава ще изчезнат като лош сън.
Ловецът се засмя кратко, сякаш изхлипа.
— Боже, колко си смахнат. Но обичам да слушам смахнати. Давай, разкажи още нещо.
— Това е всичко — казах аз.
— Ти да не си Възкресението и Животът — запита ловецът.
— Не.
— Или смяташ да кажеш: Лазаре, вдигни се?
— Не.
— Какво тогава?
— Просто ми се иска, макар и твърде късно — отговорих аз, — да се избират подходящи места, подходящо време, подходящи гробове.
— Пий си бирата — каза ловецът. — Ти имаш нужда. И кой дявол те прати?
— Аз самият — отвърнах. — Самият аз. И някои приятели. Десетина души събрахме пари и определихме един от нас. Купихме оня камион вън, на улицата, и с него прекосих страната. По пътя ходих доста на лов и за риба, за да се настроя подходящо. Миналата година бях ходил в Куба. Предишното лято в Испания. А още по-предишното — в Африка. Та се беше насъбрало доста нещо, над което да размишляваш. Затова избраха мен.
— За какво, дявол да го вземе, какво ще направиш? — настойчиво, едва ли не разгневено запита ловецът, разтърсвайки глава. — Нищо не можещ да направиш. Всичко е свършено.
— Повечето — да — отвърнах. — Ела.
Тръгнах към вратата. Ловецът си седеше. Загледа се в лицето ми, което гореше от огъня на тези мои приказки, и накрая изръмжа, стана, настигна ме и излязохме заедно.
Посочих към бордюра. Двамата погледнахме камиона, паркиран там.
— Виждал съм такива — рече той. — Един такъв камион, на кино. Не ловяха ли носорози с такива камиони? И лъвове, и разни такива? Или поне с такива пътуват из Африка.
— Правилно си спомняш.
— Но тук няма кьорав лъв — рече той. — Ни носорог, ни газела, ни дявол.
— Няма ли? — попитах.
Той не отвърна.
Стигнах до открития камион и го докоснах.
— Знаеш ли какво е това?
— Оттук нататък си мълча — каза ловецът. — Какво е това?
Потупах бронята един дълъг миг.
— Машина на времето — отвърнах.
Очите му се разшириха, после се свиха, той отпи от бирата, която носеше в едрата си длан. Кимна ми да продължа.
— Машина на времето — повторих.
— Чух вече — каза той.
Обиколи камиона за сафари, после застана насред улицата да го огледа. Мен не ме и поглеждаше. После направи още един пълен кръг около камиона, застана на бордюра и се загледа в капака на резервоара.
— Колко мили вдигаш? — попита той.
— Не знам още.
— Ти нищо не знаеш — рече той.
— Това е първото пътуване — отвърнах аз. — Няма да знам, докато не свърши.
— И с какво го зареждаш това нещо? — попита той.
Аз мълчах.