— И с що за идиотщина го пълниш? — настоя той.
Можех да отговоря: Трябва да четеш до късно нощем, да четеш много нощи почти до сутринта години наред, да четеш нагоре из планините, чак до снеговете, или да четеш следобед в Памплона, или пък да четеш в лодка по течението или извън него — нейде край бреговете на Флорида. А можех да отговоря: Всички ние имаме пръст в тази Машина, всички ние мислехме за нея и я купихме, изпипахме я, като вложихме в нея обичта си и паметта за това какво ни бяха дали неговите слова преди двайсет — двайсет и пет — трийсет години. Много живот, спомени и обич са вложени тук и те са бензинът, горивото, идиотщината или както щеш го наречи; парижкият дъжд, мадридското слънце, снегът от високите Алпи, димът от пушки в Тирол, блясъкът на светлината по Гълфстрийма, избухването на бомби или избухването на взривените рибни пасажи — това е бензинът, горивото и идиотщината; това трябваше да му отговоря, помислих си, но го оставих неизказано.
Ловецът, изглежда, беше подушил мислите ми — дългите години из лесовете го бяха направили телепат, — защото присви очи и запредъвка моите размишления.
После се приближи и направи нещо неочаквано. Протегна ръка и… докосна… моята Машина.
Положи длан върху нея и я задържа, сякаш за да почувства дали има живот, и одобри това, което усещаше под дланта си. Остана така дълго време.
После се обърна и без дума да каже, без да ме погледне, се върна в бара и седна да пие сам, с гръб към вратата.
Не исках да нарушавам тишината. Струваше ми се, че сега е подходящият момент да тръгна, да опитам.
Качих се на камиона и запалих мотора.
Каква скорост ли? Какво гориво? — помислих си. И подкарах.
Следвах пътя, без да се оглеждам ни наляво, ни надясно. Карах около час, отначало в една посока, после в друга, отвреме-навреме затварях очи за цели секунди, рискувайки да изляза от пътя, да се блъсна някъде и да се разбия.
И в един миг, около пладне, когато слънцето се бе скрило зад облаците, внезапно усетих, че всичко е точно така, както трябва да бъде.
Погледнах нагоре към хълма и едва не извиках.
Гробът го нямаше.
Тъкмо се спусках в малка падинка и видях по пътя пред мен да крачи бавно стар мъж в дебел пуловер.
Намалих хода на камиона за сафари и като се изравнихме, запълзях успоредно с него. Видях, че носи очила със стоманени рамки. Доста време се движехме заедно, сякаш без да се забелязваме. Накрая го повиках по име.
Той се поколеба, после продължи.
Настигнах го и пак повиках:
— Папа.
Той спря и зачака.
Спрях колата и останах на предната седалка.
— Папа — казах.
Той се приближи и застана до вратата.
— Познавам ли ви?
— Не. Но аз ви познавам.
Той ме погледна в очите, изучи лицето и устата ми.
— Да, изглежда, че ме познавате.
— Видях ви на шосето. Мисля, че сме в една посока. Не искате ли да се качите?
— По това време на деня е приятно да се повърви — каза той. — Благодаря.
— Нека да ви кажа къде отивам — казах аз.
Бе понечил да тръгне, но спря и без да ме погледне, попита:
— Къде?
— На дълъг път — отвърнах.
— Така, както го казахте, изглежда, наистина е дълъг. Не можете ли да го скъсите?
— Не. Пътят е дълъг — рекох аз. — Около две хиляди и шестстотин дни, плюс-минус някой и друг ден и половин следобед.
Той се върна и надникна в колата.
— Толкова далече ли отивате?
— Толкова.
— И в каква посока? Напред?
— Вие не искате ли напред?
Той погледна към небето.
— Не зная. Не съм сигурен.
— Не е напред — казах аз. — А назад.
Очите му леко промениха цвета си. Някаква мигновена, едва доловима промяна като на човек, който през облачен ден излиза от сянката на дърво в слънчева светлина.
— Назад, значи…
— Някъде между две и три хиляди дни, разделяш на две половин ден, прибавяш или изваждаш един час, вземаш иди даваш назаем една минута, за секундата ще се попазарим — казах аз.
— Бива си ви в езика — рече той.
— Налага се — отвърнах.
— Ама за писател хич ви няма — каза той. — Не знам досега писател да го е бивало и в приказката.
— Туй ми е спънката.
— Назад? — Той претегли думата.
— Обръщам колата — казах аз. — И тръгвам назад по пътя.
— Не с мили, а с дни?
— Не с мили, а с дни.
— Такава кола ли е това?
— Така е построена.
— Значи сте изобретател?
— Читател, който случайно изобретява.
— Ако тая ваша кола работи така — това вече е кола!
— На вашите услуги — казах аз.
— И като стигнете там, дето отивате — каза старецът, като сложи ръка на вратата и се облегна неволно, но забелязвайки какво е направил, отдръпна ръка, изправи се в цял ръст и продължи: — Къде ще бъдете?