Колкото и да обмисляше нещата, Кара все не беше доволна.
— Защо не можеш да ги излекуваш веднага? — попита тя. — Защо трябва да чакаме, докато се върнем в Градината на живота?
— Докоснати са от смъртта. Трябва ни защитено поле, докато извършвам нужните процедури. Трябва да ги излекуваме, но за да стане това, е нужно да премахнем белега от докосването на смъртта, оставен вътре в тях. Ако се опитаме да го направим тук, този белег ще призове Пазителя на мъртвите при тях и те ще умрат. Затова трябва да изчакаме, докато се озовем в защитено поле — в Градината на живота.
— О, сигурно си права — съгласи се Кара.
— Машината за знамения също се намира в защитено поле — напомни й Зед.
— Да имаш по-добра идея? — попита Ничи.
— Май не — избоботи недоволно.
— Тази машина ни спаси живота — обясни Ничи. — Спомнете си последното, което тя каза на Ричард. „Единственият ти шанс е да пуснеш истината на свобода.“ Машината каза на Ричард как да унищожи Бръшлянената дева. Изобщо не бих се сетила. Добре, че Ричард се е сетил.
— Мислиш ли? — повдигна рунтавите си вежди Зед.
Ничи се усмихна към двете безчувствени тела в каруцата.
— А ти как мислиш, защо е запушил ушите на двамата?
— Момчето се е досетило — усмихна се бавно магьосникът, но веднага след това пак се намръщи. — Как мислиш, защо машината му е казала това… защо му спаси живота?
— Нима не е очевидно? — попита Ничи.
— Очевидно ли?
Докато вървяха от двете страни на каруцата, Ничи изгледа косо магьосника.
— Машината се нуждае от него.
— Нуждае се, казваш — повтори недоволен Зед.
— За да изпълни предназначението си — обясни Ничи.
— Спомням си — избоботи той. — Каквото и да е това предназначение — додаде накрая едва чуто.
Ничи отпусна ръка върху гърдите на Ричард, докато вървяха редом с каруцата, за да го изпълни с успокояващото въздействие на струя адитивна магия, с чиято помощ да му покаже, че не е сам с шепота на смъртта вътре в себе си. От другата страна на каруцата Зед направи същото с Калан.
Ничи усети как Ричард си поема дълбоко дъх. Бе доловил присъствието й. Дори да не можеше да отвърне, дълбоко в себе си той знаеше, че тя е там.
Ничи дръзна да си позволи да се освободи от паниката си. Най-сстне и двамата бяха в безопасност. Какво ужасяващо пътуване. Като знаеше накъде е тръгнал Ричард, Ничи не очакваше да го види някога пак. Поне сега бяха в добри ръце и стигнат ли в Двореца, Зед и Натан ще могат да се погрижат подобаващо за тях.
Ничи изпита такова облекчение, че не й достигаха думи да го изрази. В същото време изпитваше и гняв към Ричард, задето бе тръгнал по следите на Бръшлянената дева сплетница. Беше го предупредила. Беше му казала колко опасни са тези същества. Но той не я чу.
Вероятно е нямал избор, рече си Ничи. Трябвало е да спаси Калан. Кой друг, ако не Ричард би влязъл в бърлогата на Бръшлянена дева, за да спаси любимата си.
Кой друг, ако не Ричард.
— Сладки са, както си лежат така — обади се Кара, като не откъсваше очи от каруцата.
Лицето на Морещицата изведнъж пламна.
— Няма да им казвате, че съм го казала. — И това не беше въпрос.
Ничи се усмихна. За пръв път от много дни насам се усмихваше истински.
— Нито думичка.
— Добре — измърмори Кара. Погледна първата редица от войници. — Генерале, би ли задал малко по-бързо темпо. Трябва да ги върнем в Двореца!
Бенджамин погледна през рамо с усмивка и поздрави жена си с юмрук в сърцето. После пришпори коня си да ускори ход.