— Знаци ли? Какви знаци? — Ричард остана като гръмнат.
— Е, нали се сещаш… Като например една вечер, когато имаше пълнолуние и месечината бе прорязана от три ивици. Или че тази година пролетта пукна късно. Или че при последното пълнолуние не беше студено… Такива ми ти глупотевини.
— Аха — въздъхна с облекчение Ричард, доволен да чуе, че се касае за обичайните предупреждения за края на света, съпътстващи явления като затъмненията или смяната на сезона. Често се касаеше за най-обикновени събития, които обаче биваха навързвани в „сигурни“ знаци за предстоящ край на света.
У мнозина съществуваше една вътрешна необходимост да повярват, че всичко ще приключи с някакъв катаклизъм. Обикновено в най-скоро бъдеще.
Зед сключи ръце зад гърба си.
— Май всички искат да узнаят какво ще им донесе бъдещето. Пророчеството и предаването на пророчеството — или дори продаването му — явно се превръщат във фикс идея на мнозина напоследък.
Зелените очи на Калан светнаха загрижено.
— Не си спомням в Ейдиндрил да е имало подобна търговия с пророчества. Виждала съм да се случва в някаква степен на други места, но специално за Ейдиндрил не ми е направило впечатление да е чак толкова осезаемо.
— Е, сега вече е. Човек има чувството, че на всеки ъгъл предлагат пророчества и предсказания. За всеки, който иска да узнае бъдещето си, сякаш има по един човек, който твърди, че може да му го каже.
Ричард се примъкна към Калан.
— Нима не е било така от край време? Хората винаги са се интересували от бъдещето.
— Не и по този начин. Тук пророчеството е превърнато в търговия, а все повече хора са готови да заплатят за него, след което предават нататък слуховете. Градът се е превърнал във врящ казан от предсказания и всичко това се превръща в мливо за клюки. Държа да ти кажа, Ричард, че вече започвам да се тревожа.
Приближи се един от мъжете със сини роби и предложи на Калан да си вземе чаша от подноса, който държеше в ръцете си. Тя прие, отпи глътка, след което върна вниманието си върху историята на Зед.
— Сега, когато войната свърши, хората не живеят в този постоянен страх. Те са свикнали да изпитват ужас и вероятно това е причината да търсят да чуят някакви страховити предсказания, с които да подхранят духчето на тревогата, след като същинските тревоги са мъртви.
Ричард отпусна китката на лявата си ръка върху ефеса на меча си и отказа предложеното му питие. Не бе вадил меча от първия ден на миналата зима. Би бил щастлив да не му се налага да го прави никога повече.
— Калан е права. Хората от години живеят в постоянен страх, че няма да доживеят следващия ден. Сега, когато войната най-сетне свърши, те се събуждат сутрин с мисълта, че ги очаква бъдеще — истинско бъдеще. И им е любопитно да узнаят какво ще им донесе то. Аз лично бих предпочел всеки сам да изгради бъдещето си, да направи така, че да сбъдне мечтите си, но предполагам мнозина са уверени, че съдбата крие изненади за тях, които пророчеството би могло да разбули.
Зед отпрати с ръка човека с подноса и продължи:
— Възможно е. — Известно време наблюдава жужащото човешко множество. — Но подозирам, че има и още нещо — додаде шепнешком накрая.
Калан се усмихна.
— Виждаш ли? Войната свърши и дори ти не можеш да престанеш да се притесняваш. Време е да се поотпуснеш. Светът живее в мир.
— Мир — изпухтя Зед. Впи и в двама им леден поглед. — Няма нищо по-опасно от мирното време.
Ричард се надяваше Зед да греши — може би, както каза Калан, просто бе свикнал да се тревожи и сега караше по навик. Ричард си мислеше, че знае как се чувства дядо му. Макар и в мирно време, той самият не можеше да престане да се тревожи.
Притесняваше се и заради подозренията на Кара, че някой ги е наблюдавал в спалнята. Както и заради факта, че пророчеството на Сабела се съдържаше дословно в книгата, наречена „Бележки за края“. Именно пророчество бе помогнало на него и Калан да се справят с проблемите.
Преди всичко обаче Ричард се тревожеше за онова, което му каза момчето на пазара — че в Двореца цари мрак и тъмнината търси тъмнина. Нямаше основателна причина да се тревожи за думи, които явно бяха изречени в състояние на треска. Зед и Натан не му се видяха разтревожени, когато им сподели случилото се. И двамата решиха, че Калан е права и всичко е било просто бълнувания на едно болно дете.
Но Ричард продължи да се притеснява, думите на малкия не излизаха от главата му. В тях имаше нещо, което като че ли не беше свързано с треската. Те докосваха струна някъде много дълбоко в него. Особено сега, когато хора от всички краища на Д’Хара се бяха стекли в Двореца.