Ричард забеляза, че Рика наблюдава тълпата. Приличаше на ястреб, набелязал мишка. Кара, в другия край на залата, не изпускаше от очи Ричард и Калан, въпреки че се усмихваше и приветстваше гостите си. Той забеляза и други Морещици, разпръснати из цялото помещение, които наблюдаваха зорко. Няколко от тях, по-близо до Ричард и Калан, бяха облечени в червените си кожени униформи. Поради някаква причина не му беше неприятно да ги види. Макар да беше мирно време, се радваше да установи, че са нащрек.
Ричард се надвеси към дядо си.
— Зед, мислиш ли, че това, което казва Натан, е вярно?
Зед смръщи чело.
— Кое?
Ричард се усмихна на преминаващи гости, преди да отвърне.
— Че истинските пророчества се повтарят. Че изплуват на повърхността, за да потвърдят валидността си. Че се повтарят, за да напомнят на хората за себе си, така да се каже.
Зед обиколи с поглед тълпата, преди да отговори.
— Аз не съм Пророк. Дарбата ми не се проявява по този начин. Но въпреки това съм магьосник и като такъв съм изучавал пророчества, наред с други неща, през целия си живот, така че съм наясно. В това, което ти е казал Натан, има известна истина.
— Ясно — кимна Ричард, забелязал капитана на гвардейците, които го бяха съпровождали на пазара същата сутрин, да си проправя път през залата. Поради някаква причина челюстта на мъжа бе стисната в мрачно, припряно изражение.
Хората забелязваха устремната крачка на войника и заотстъпваха да му сторят път, но въпреки това празничната глъчка и смеховете не стихваха. Бенджамин също забеляза мъжа и се изопна, като за миг се преобрази от съпруга Бенджамин в генерал Мейферт. Няколко Морещици се завтекоха към него, явно решили поради сериозното изражение на мъжа, че може да се наложи да го държат настрани от Господаря Рал и Майката Изповедник, които бяха дошли да се забавляват и не биваше да бъдат притеснявани по работа. Кара обаче им направи почти незабележим знак с ръка и те го оставиха да мине безпрепятствено.
Капитанът се закова на място и отривисто удари юмрук в сърцето си.
— Извинете за прекъсването, Господарю Рал.
Ричард леко кимна в отговор на поздрава.
— Не се тревожи. Намери ли момчето, капитане?
— Не, Господарю Рал. Претърсихме навсякъде. Момчето е изчезнало.
Тези думи прозвучаха твърде категорично в ушите на Ричард.
— Все трябва да е някъде. Болен е, едва ли може да стигне далеч. Продължавай да търсиш. Сигурен съм, че хората ти ще го открият.
Капитанът се прокашля.
— Господарю Рал, двамина от моите хора… двама от онези, които отидоха да го търсят, преди малко бяха намерени мъртви.
Сърцето на Ричард потъна в петите при мисълта за това как тези смели мъже са се сражавали дълго и са изстрадали какво ли не, за да загинат сега, когато мирът най-сетне бе тук.
— Мъртви ли? Как са загинали?
Онзи пристъпи от крак на крак.
— Не знам, Господарю Рал. Нямаше наранявания, никакви следи. Не бяха извадили оръжията си. По лицата им не личеше предсмъртна изненада. Просто си лежаха спокойно в един ров между две палатки. Не изглеждаше да са участвали в схватка.
Пръстите на Ричард обвиха дръжката на меча му.
— Никакви рани, казваш?
— Нито драскотина, Господарю Рал. Просто лежаха мъртви.
Осма глава
НЕ МНОГО СЛЕД КАТО Ричард изпрати капитана да събере повече хора, които да издирят момчето, делегациите от различни страни, пристигнали за церемонията, съзрели възможност, започнаха да се събират около Ричард и Калан. Докато повечето от тях изразяваха благодарността си заради всичко сторено, за да се сложи край на войната, то имаше и такива, които повдигаха въпроси. Всички бяха нетърпеливи да чуят отговорите, които Господарят Рал и Майката Изповедник ще дадат.
През последните няколко дни Ричард се бе срещал с пълномощници, посланици и емисари, прииждащи от различни места, но пак не можеше да твърди, че познава много от хората в залата. Усмивките и благодарността, както и въпросите, изглеждаха искрени.
След като приключиха с официалната част и изразиха удоволствието си от това, че са поканени, и от радушния прием, гостите един през друг започнаха да задават въпроси за търговската политика и унифицирането на законите. Искаха да получат гаранции, че слуховете за участие на всички във вземането на решения са верни.
Сега, когато неотложните военни въпроси и нуждата от провизии и хора бяха останали в миналото, всички започнаха да се замислят за това как да използват ресурсите и стоките по най-добрия за сънародниците си начин. Беше ясно, че съюзничеството, което всички бяха почувствали по време на войната, е отслабнало и сега всеки се притесняваше, че родината му може да попадне в неизгодна позиция по отношение на законодателството или търговията.