Ричард знаеше, че е свързано.
Не му се вярваше да е съвпадение това, че момчето е казало изречение от книгата, която съдържаше друго изречение, казано му от старицата. Знаеше, че е изключено нещата да са свързани случайно. Спомняше си изненадата, изписана на лицето на старата жена, докато му предсказваше бъдещето, че покривът ще се срине, сякаш не това бе възнамерявала да му каже.
Ричард бе научил, че дарбата му често се проявява по уникални начини. Някои текстове го наричаха „камък в езерото“, тъй като той беше центърът във вълничките на събитията. Инциденти, които отначало изглеждаха като случайни събития, често се оказваха елементи, някак си привлечени към него или привличащи вниманието му посредством дарбата му, посредством вълничките, които създаваше около себе си. Тези събития на пръв поглед изглеждаха случайни съвпадения, докато не се загледаше по-надълбоко.
Или докато небето не се сринеше отгоре му.
Сега вече знаеше със сигурност, че не може да допусне тази лъжа и да остави събитията да му се изплъзнат. Трябваше да разрови по-навътре.
Въздъхна дълбоко.
— Добре. Няма какво да сторим за момента. Да не изнервяме хората, като ги караме да си мислят, че нещо не е наред.
— Не сме сигурни, че има нещо не наред — напомни му Зед. Ричард не искаше да спори по въпроса.
— Надявам се да си прав.
— Предвид механизма на действие на пророчествата — напомни Натан на Зед, — твърде вероятно е всички тези неща да са свързани по някакъв начин.
Лицето на Зед се изкриви в кисела гримаса, но магьосникът се въздържа от мнение.
Ричард почука с показалец по ефеса на меча си, докато набързо превърташе събитията в главата си. Не можа да намери никаква връзка между трите. Въображението му не роди нищо.
Не може да е вярно, даде си сметка. Това, дето тъмнината търсела нещо, би могло да е свързано с усещането на Кара, че някой надзърта в стаята й през нощта — в тъмнината.
Обърна се към Натан.
— Нали каза, че имало някаква жена, която работела в Двореца и от време на време получавала предзнаменования.
— Да, работи в кухнята, обикновено помага в рязането на продуктите, нужни на готвачите, но когато в Двореца се съберат повече хора, върши и други неща. Всъщност вероятно би трябвало да е сред тези с подносите и сините роби. — Огледа се, като се опита да не изглежда твърде любопитен. — В момента не я виждам обаче.
— Спомена и друга жена, Лорета, ако съм запомнил правилно, която притежавала определени способности. Дето искала да ме види, защото имала да ми казва нещо, някакъв вид предсказание.
Натан кимна.
— Да.
— Веднага щом успея да се измъкна от тук, искам да ме заведеш при нея.
— Ричард, ще те заведа, разбира се, но едва ли е нещо важно. Обикновено се оказва, че нещата не са каквито изглеждат. Хората често вярват, че най-ежедневни и невинни събития могат да се окажат изпълнени с мрачно предзнаменование. Най-често няма скрит смисъл.
— Не бих имал нищо против — пророни Ричард, като продължаваше да оглежда хората. — Значи няма за какво да се тревожа.
— Да, няма. — Натан посочи стената зад тях. — Близо до кухните сме. Лорета работи за един месар, който участва в набавянето на доставките за специални случаи като празненството днес и венчавката. Не е далеч. Когато решиш да се поразходиш, може да отидем да я видим.
— Засега да се връщаме при гостите — кимна Ричард.
Девета глава
РИЧАРД СЕ ВЪРНА при очакващата го групичка официални лица, кметове, регенти, представители и дори неколцина крале и кралици на някои от страните, които бяха съставлявали Средната земя, преди всички да се влеят в Д’Харанската империя. Когато Зед и Калан отидоха с него, Натан пъхна книгата под мишница, ухили се широко и закрачи.
Натан, който беше единственият жив Пророк, при това представител на династията Рал, бе добре познат на всички в Двореца. Това, както и цветистият му вид го превръщаха в един вид забележителност. Обличаше се пищно, с богата на набори и дипли риза и модно зелено наметало. Златната ножница и ефесът на меча, полюшващи се на хълбока му, лъщяха в изящна украса.
Ричард си помисли, че за магьосник със способностите на Натан да носи меч е все едно морско свинче да се опитва да се защитава с клечка за зъби. Натан твърдеше, че мечът му придава „елегантност“. Погледите, които получаваше, му доставяха удоволствие, обикновено ги приемаше с широка усмивка и ако идеха от жена, с дълбок поклон. Жените в повечето случаи се изчервяваха и отвръщаха на усмивката му.
Макар да наближаваше хиляда години, Натан често подхождаше към живота с радостта и учудването на дете. Имаше заразителен характер, който привличаше хората към него.