Выбрать главу

— Мистър Търнбул, мис — съобщи прислужничката. Амелия вдигна глава и остави встрани книгата, която четеше.

— Едуард! — поздрави ме тя. — Подранил сте. Прекрасно… днес е чудесен ден за разходка с велосипед!

Настаних се срещу Амелия от другата страна на масичката. Усещах, че прислужничката продължава да стои до френския прозорец.

— Мисис Уотчетс, моля ви донесете ни малко лимонада — й каза Амелия и се извърна към мен. — Сигурна сте ожаднял от изкачването по хълма. Ще изпием по чаша и веднага тръгваме.

Чудесно беше да бъда отново с нея, а бях приятно изненадан от факта, че тя е наистина толкова прекрасна, колкото образа, който бях запазил в съзнанието си за нея. Бялата блуза и тъмносинята копринена пола, с които беше облечена, отлично си подхождаха, на главата беше с малка, украсена с цветя шапка, вързана под брадата. Грижливо сресана, дълга кестенява коса падаше красиво по гърба й. Амелия бе огряна от слънчевата светлина и когато вятърът полюшваше клонките на ябълковото дърво, сенките им като че милваха кожата й. Профилът й, обърнат към мен, изящните му черти и великолепната й коса ме пленяваха, всичко в нея ми се струваше красиво. Възхищавах се от грациозността, с която седеше, от нежната й кожа, от искрения й поглед.

— Не съм взел с мен велосипед — казах аз. — Не бях…

— Ние тук имаме много и можете да вземете някой от тях. Страшно се радвам, че успяхте да дойдете, Едуард! Толкова много неща имам да ви казвам!

— Искрено съжалявам, че ви създадох неприятности — казах аз в желанието си да повдигна колкото се може по-скоро въпроса, който дълго ме бе вълнувал. — Мисис Ансън е била абсолютно сигурна, че онази нощ съм бил във вашата стая.

— Разбрах, че са ви показали вратата.

— Да, веднага след закуската — отвърнах аз. — Даже не можах да се видя с мисис Ансън…

В този момент мисис Уотчетс се появи отново, този път с поднос, върху който бе поставила стъклена кана с лимонада и две водни чаши и аз замълчах, без да довърша изречението си. Докато тя наливаше, Амелия ми показваше някакъв рядък южноафрикански храст (донесен от сър Уилям след едно от презокеанските му пътувания), който растеше в градината, и аз не закъснях да изразя удивлението си.

Когато отново останахме сами, Амелия предложи:

— Нека поговорим за тези неща по време на разходката. Уверена съм, че и мисис Уотчетс като мисис Ансън ще бъде скандализирана от среднощните ни разговори.

В начина, по който употреби „ни“, имаше нещо особено, от което усетих как по мен пробягна някаква не съвсем невинна тръпка.

Лимонадата беше прекрасна: леденостудена, с остра, кисела жилка, пощипваща небцето. Изпих моята невъздържано бързо.

— Разкажете ми нещо за работата на сър Уилям — помолих. — Казахте ми, че загубил интерес към каретата без коне. С какво се занимава сега?

— Като се видите със сър Уилям, може сам да го попитате. Но не е тайна, че той е конструирал летящ апарат, по-тежък от въздуха.

Погледнах я изумен.

— Сигурно не говорите сериозно. Никоя машина не може да лети!

— Птиците летят; те са по-тежки от въздуха.

— Да, но те имат крила.

Тя ме изгледа замислено и каза:

— По-добре я вижте сам, Едуард. Ей там зад онези дървета.

— В такъв случай — съгласих се аз, — нека видя този според мен невъзможен апарат.

Оставихме чашите си на масата и Амелия ме поведе през моравата към група дървета. Отминахме ги и продължихме по посока на Ричмънд парк, който се простираше оттатък градината и стигнахме до една изравнена площадка, залята с някакво твърдо покритие. Тук стоеше летящият апарат.

Той беше по-голям, отколкото можех да си го представя, а в най-широката му част бе поне 20 стъпки. Виждаше се, че не е завършен; дървеният скелет не беше покрит и никъде не можах да видя място за пилота. От двете страни на корпуса до самата земя се спускаха дълги крила. Отдалеч апаратът приличаше на водно конче, макар че бе лишен от грациозността и красотата на това насекомо.

Двамата с Амелия приближихме и аз прокарах пръсти по повърхността на крилото, до което стоях. Покривната тъкан на пипане напомняше коприна. Беше опъната върху дървената рамка така добре, че под пръстите ми се разнесе глух звук.

— Как действа? — попитах аз.

Амелия се приближи до корпуса на апарата.

— Тук на това място е прикрепен моторът — започна тя и посочи четири по-дебели от останалите греди. — А на тази система от макари са навити въжетата, които вдигат и спускат крилата.

Тя показа шарнирите, позволяващи на крилата да се вдигат и спускат, и когато повдигнах едното от тях, се уверих, че то се движи плавно и мощно.