Стояхме встрани и наблюдавахме как новодошлият приближи кулата и започна да изучава повредите.
— Мистър Уелс, бомбардираме ли? — попитах аз. Той не бързаше да отговори и забелязах как челото му се сбърчи над предпазните очила.
— Онова създание там е много бдително — каза той на края. — Не бива да рискуваме да попаднем в обсега на огнения лъч.
— Тогава да потърсим друга цел — подканих го аз.
Въпреки това останахме още известно време да наблюдаваме какво ще стане с надеждата, че марсианецът ще отслаби наблюдателността си и ще успеем да атакуваме. За съжаление дулото на оръдието му заплашително се въртеше във всички посоки, а пипалата се свиваха и разпущаха неспокойно дори когато пилотът разгледа внимателно какво се е случило вътре в машината на другия.
Най-сетне, макар и неохотно, извихме Машината и потеглихме на запад. Ние с Амелия няколко пъти се обръщахме назад, да видим какво прави вторият марсианец. Намирахме се вече на повече от половин миля от мястото, когато в резултат от експлозията на нашата граната обшивката на енергийния източник вероятно не бе издържала и от платформата на ударената кула бликна силна зелена светлина… Втората кула политна назад и се сгромоляса сред парка.
Ето как благодарение на добрия късмет успяхме да ликвидираме и петото чудовище от Марс.
VI
С твърде повдигнат дух от неочаквания успех продължихме издирването си, сега вече много по-смели, но и внимателни. Мистър Уелс съвсем вярно отбеляза, че нашата цел е не да разрушаваме съоръженията, а самите марсианци. Бойната машина беше подвижна и добре въоръжена и макар че нейното разрушаване в крайна сметка водеше до убиването и на нейния пилот, ниските многокраки коли бяха много удобни мишени, защото чудовищата, които ги управляваха, не бяха защитени отгоре.
Решихме да насочим усилията си към по-малките съоръжения.
Този следобед можехме да се похвалим с почти неокачествим успех. Само веднъж не успяхме да убием марсианеца с първия удар, и то защото в бързината бях забравил да дръпна запалката на гранатата. При втория опит чудовището беше ликвидирано веднага и с изумителна точност.
Когато се прибрахме вечерта в Рейнолдс Хаус, можехме да се похвалим с унищожаването на единадесет от нашествениците. И ако действително всеки снаряд беше носил на борда си по пет чудовища, това правеше една пета от цялата им армия!
Окрилени от обзелия ни оптимизъм, тази нощ си легнахме в значително по-добро настроение.
На следващата сутрин натоварихме на борда на Машината на пространството повече гранати и потеглихме отново.
За наш ужас открихме, че марсианците бяха разбрали за успеха ни от предишния ден. Сега многокраките коли се движеха придружени от бойните кули, но ние се чувствахме толкова неуязвими, че решихме, че по този начин ще разполагаме с две мишени наместо с една.
Подготвяхме атаките си с изключителна точност, спущахме се стремително надолу и бивахме възнаградени с картината на разбита на късчета бойна кула! След това преследването и ликвидирането на многокраката кола не представляваше никаква трудност.
По-късно през деня по същия начин се справихме с още две, но това беше всичко. (Една от машините оставихме да мине безнаказано, защото платформата й беше натоварена с над двайсетина души.), В нашия случай четири не е така приятна цифра като единадесет, но въпреки това бяхме доволни от резултата и отново се прибрахме в добро настроение.
На следващия ден не срещнахме нито един марсианец. Докато ги търсехме, стигнахме чак до изпепелената от пожарите околност на Уокинг, но заварихме само празната черупка на снаряда, в която нямаше нито марсианци, нито някоя от машините им.
Когато пред нас се разкри картината на развалините на града, ние с Амелия забелязахме как очите на мистър Уелс се изпълниха с тъга и си спомнихме, че той съвсем внезапно се беше разделил с жена си.
— Сър, не искате ли да отлетим до Ледърхед? — попитах аз.
Той тръсна решително глава:
— Бих искал да си позволя този лукс, но сега нашата задача са марсианците. Моята жена сигурно е в безопасност. По всичко личи, че нашествениците се движат на североизток оттук. Ще имам време да се срещна и с нея.
Не можех да не се възхитя от решителността, с която прозвучаха думите му, но по-късно, вечерта, Амелия ми каза, че е забелязала как една сълза се търкулнала по бузата на мистър Уелс. Вероятно, сподели тя с мен, мистър Уелс подозира, че жена му отдавна е загинала и той просто не може да събере сили, за да посрещне изпитанието.