По тази причина, а и поради липсата на късмет през деня тази вечер си легнахме по-рано и в тъжно настроение.
Следният ден ни донесе повече късмет: двама марсианци загинаха от нашите гранати. Всичко стана малко необичайно: и двете машини стояха като онази, която бяхме заварили край Кингстън, самотни, с прибрани крака и неподвижни. Не направиха дори опит за самозащита; оръдието на едната стърчеше неподвижно нагоре, а другата дори не беше го приготвила за бой. Атакувахме ги, разбира се, изключително внимателно, но и тримата бяхме единодушни, че победата ни беше подозрително лесна.
Последва нов ден без какъвто и да било успех и без да срещнем нито един марсианец, а вечерта мистър Уелс заяви:
— Крайно време е да насочим усилията си към Лондон. Досега се занимавахме с разпокъсаните флангове на могъщата армия. Сега вече трябва да се срещнем с обединените сили на тази армия и да я унищожим докрай.
Не може да се отрече, че това бяха достойни думи, но те не отразяваха съмненията, които, както по-късно се разбра, сме таели през последните три дни.
Глава двадесет и четвърта
За науката и съвестта
I
В деня след категоричното решение на мистър Уелс натоварихме останалите ръчни гранати на борда на Машината на пространството и с умерена скорост се отправихме към Лондон. Оглеждахме се внимателно за бойни машини, но от тях нямаше и следа.
Прелетяхме първо над Ричмонд, по чиито улици все още се стелеше черен задушлив дим. Единствено покрай реката картината на черните, поръсили като пудра всичко сажди се нарушаваше от туфи червени растения. Северно от Ричмонд се намираха Кю Гардънс, чиито изключително скъпи и редки екземпляри бяха унищожени от безмилостните растения.
Оттук, прелитайки над Мортлейк, се отправихме право към Лондон. Недалеч от пивоварната, в самия център на някакво имение с нови и модерни сгради, се беше приземил един от снарядите, който със силата на експлозията при кацането беше причинил неописуеми разрушения. Забелязах, че мистър Уелс не откъсва очи от картината долу и в продължение на няколко минути кръжахме над страхотните развалини. В центъра на ямата, разбира се, се виждаше празната черупка на снаряда. По-интересно беше друго — личаха следи от, макар и краткотрайна, но целенасочена подготвителна работа, проведена от марсианците. Бойни машини наоколо нямаше, но край широко отворената паст на снаряда бяха спрели две от многокраките коли, зад които лежеше проснато едно от паякообразните им съоръжения. Множеството му метални пипала лежаха сгънати, а по блестящата им метална повърхност личаха следите от ръжда, резултат от наситения с кислород въздух на Земята.
Настоявах да спрем Машината на пространството и да разгледаме отблизо мястото, което ми се стори съвършено спокойно, но нито Амелия, нито мистър Уелс се съгласиха. Оставихме Машината да кръжи бавно, след което я спряхме точно над ямата. Занемели, наблюдавахме разкрилата се пред очите ни гледка; дъното беше изравнено, а за да се улесни движението на машините, пръстта беше изхвърлена и натрупана на високи купчини. От ямата навън бе прокарана полегата пътека за ниските коли.
Внезапно Амелия ахна и покри устни с длан, за да потисне напиращия от гърлото й вик:
— О, Едуард…! — успя само да каже тя и извърна лице.
Чак тогава забелязах какво беше предизвикало уплахата й. В сянката на огромния снаряд, сгушен до самата му стена, като мъничка кутийка лежеше шкафът убиец. Край него бяха нападали трупове на десетки човешки същества, някои от които полузарити от пръстта. Мистър Уелс също бе забелязал ужасяващата гледка, безмълвно изви Машината на пространството и я насочи далеч от кошмарното място… за съжаление бяхме успели да добием груба представа за броя им — в сянката на снаряда лежаха може би над стотина трупа.
Продължихме полета си на изток и съвсем скоро се озовахме над сивите улици на крайните квартали на Уондсуърт. Мистър Уелс намали скоростта и остави Машината да кръжи бавно. Той поклати глава.
— Не мога да си дам сметка за размера на убийствата им.
— Позволихме си да не мислим за това на Марс — обадих се аз. — Всяко чудовище има нужда от кръвта на един човек дневно. Колкото по-дълго останат марсианците тук, толкова повече трупове ще има.
Амелия мълчаливо стисна ръката ми.
— Не бива да отлагаме повече — заяви мистър Уелс. — Трябва да продължим с бомбардировките, докато унищожим всички.