— Но къде са марсианците? — попитах аз. — Предполагам, в Лондон гъмжи от тях.
Оглеждахме се във всички посоки, но освен единични стълбове дим от недогорели сгради, никъде не се виждаше и следа от нашествениците.
— Трябва да ги открием — заяви мистър Уелс. — Колкото и време да ни отнеме това.
— Мислите ли, че са все още в Лондон? — попита Амелия. — Как ще разберем, че са си свършили работата тук и че дори в момента не разрушават други градове?
Нито аз, нито Уелс можехме да отговорим.
— Единственото, което зависи от нас, е да ги издирваме и да ги убиваме. Ако са напуснали Лондон, ще тръгнем след тях. Друга алтернатива няма.
Мистър Уелс гледаше надолу към улиците на Уондсуърт; това най-грозно от лондонските предградия по необясними причини беше отминато от нашествениците, но макар неразрушено, то също беше пусто. Мистър Уелс премести лостовете решително и насочи Машината към самото сърце на Лондон.
II
От всички мостове над Темза Уестминстърският беше най-малко обрасъл с червени растения и мистър Уелс спусна Машината над него, за да се приземим в центъра на пътя. Ако някой марсианец искаше да ни доближи, той трябваше да мине по една от двете страни на моста, време, за което спокойно можехме да включим Машината на пространството и да се отдалечим на безопасно разстояние.
През последните четири часа бяхме летели над южните предградия на Лондон. Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша разрухата, която цареше наоколо. Там, където марсианците бяха атакували с огнените си лъчи, всичко беше покрито с черен дим, а на местата, където не бяха употребили нито едното, нито другото, дръзко издигаха стъбла червените растения.
По целия път дотук не бяхме видели жива душа; и само някакво гладно псе куцукаше със счупен крак по улиците на Ламбет.
Реката влачеше множество отломки и преобърнати малки лодки. Във водите на Лондонското езеро бяхме видели да се белеят двайсетина трупа, които, уловени от прилива, се блъскаха край входа на Съри докс.
Оттам до Уестминстър Бридж се бяхме ориентирали по покривите на сградите, които отдавна познавахме. Видяхме яките стени на Тауър, които не бяха засегнати от марсианците, но зелените морави край нея се бяха превърнали в джунгли от червеникави растения. Красивите извивки на Тауър Бридж също бяха гъсто обрасли и единствено пътят в средата беше останал незасегнат от дългите ивици гъсти треви, проточили се от единия до другия край на моста. Зърнахме високия купол на Сейнт Пол, извисил се над по-ниските сгради на Сити край не го; настроението ни обаче веднага се промени, когато забелязахме огромната дупка, която зееше на западната стена на катедралата.
В центъра на Уестминстър Бридж се приземихме в твърде потиснато настроение. Мистър Уелс върна лоста на четвъртото измерение и веднага усетихме полъха на лондонския въздух, чухме звуците на града.
До ноздрите ни достигна мирис на дим; нагарчащият метален дъх на червените растения; сладникава миризма на гниещи тела; солен хладен полъх от водите на реката; опияняващият аромат на чакълената настилка на пътя, стоплена от лъчите на лятното слънце.
До ушите ни стигна…
Дълбока тишина беше надвиснала над Лондон. Под моста тихо приплясваха водите на реката и само от време на време се чуваше поскърцването на някоя от гъсто растящите край парапета треви. Нямаше тропот от конски копита, нито скърцане на колела; не се чуваха гласове и викове на хора, нямаше дори шум от човешки стъпки.
Точно пред нас се издигаха стените на Уестминстърския дворец, увенчан с непокътнатата кула на Биг Бен. Стрелките на часовника бяха спрели на два без седемнадесет.
Бутнахме очилата на челата си и слязохме от Машината на пространството. Доближих Амелия и се загледахме във водите на реката. Мистър Уелс се отдалечи и впери замислено очи в огромните купища треви, покрили почти изцяло крайбрежната улица Виктория. От момента, в който се озовахме над заприличалия на гробища град, той беше станал извънредно мълчалив и умислен едва сега, като го гледах застанал сам, вперил поглед в една посока, забелязах колко превити са раменете му и колко замислен е видът му.
Амелия също не отделяше поглед от нашия приятел, но след известно време плъзна ръката си в моята и опря за миг буза о рамото ми.
— Едуард, всичко това е толкова ужасно! Дори не можех да си представя, че е толкова страшно!
Гледах мрачно пред себе си и се опитвах да открия поне един-единствен знак, от който да почерпя някаква надежда, но навред царяха пустота и тишина. Никога досега не бях виждал толкова чисто от дим небето над Лондон, но това за нищо на света не можеше да компенсира всеобщата разруха на един от най-големите градове в света.