— Няма да мине много и подобна гледка ще зацари по цялата Земя — обади се Амелия. — Дълбоко сме се лъгали, въобразявайки си, че ще успеем да се справим с марсианците, макар да успяхме да ликвидираме няколко. Най-трудно ми е да се примиря с мисълта, че имаме пръст в тази работа, Едуард. Ние докарахме на Земята това зло.
— Не — отвърнах категорично аз. — Никой не може да ни обвини в това.
Усетих как Амелия цялата се стегна.
— Не можем да се освободим обаче от отговорността.
— Марсианците щяха да нападнат Земята, независимо дали ние щяхме да вземем участие в действията им или не. Сами видяхме подготовката им. Ако можем да намерим някакво успокоение, то е във факта, че само десет снаряда стигнаха дотук. Организираната от теб революция попречи на чудовищата да изпълнят плановете си докрай. Това, което виждаме сега, е страшно, но помисли си само колко по-страшно можеше да бъде всичко.
— Мъча се да си представя.
Тя замълча за няколко секунди, но после продължи:
— Едуард, трябва да се върнем на Марс. Земните жители никога няма да престанат да бъдат нащрек, докато има вероятност чудовищата да управляват техния свят. Машината на пространството ще ни отведе до Марс, а щом при извънредните обстоятелства, при които бяхме поставени, успяхме така бързо да построим нашата машина, то ще може да бъде построена и друга, помощна, способна да пренесе поне хиляда въоръжени мъже. Обещах на хората на Марс да се върна и мисля, че моментът е настъпил.
Слушах я внимателно и разбирах, че поривите, ръководили действията й на Марс, са отстъпили място на мъдростта.
— Един ден ние непременно ще се върнем на Марс — обадих се на края аз. — Друг изход няма.
Погълнати от нашия разговор, почти бяхме забравили за мистър Уелс, но сега той идваше бавно към нас. Направи ми впечатление, че за тези няколко минути, които беше прекарал сам, с него беше настъпила някаква сериозна промяна. Сякаш бремето на победения се беше смъкнало от раменете му и очите му блестяха с нов блясък.
— Вие двамата имате необичайно нещастен вид! — провикна се той отдалеч. — Нямате основание за това. Нашата работа е приключила. Не са останали никакви марсианци… те не са напуснали Лондон, но битката е спечелена.
III
Недоумяващи, ние с Амелия гледахме мистър Уелс и се мъчехме да разберем какво се крие зад неочакваното му изявление. Той отиде до Машината на пространството, сложи крак на металната рамка и като хвана реверите на жакета си, се извърна към нас. Сетне се изкашля, за да прочисти гърлото си:
— Войната, на която станахме свидетели, беше война на светове — започна той със спокоен, ясен и звънлив глас. — Нашата грешка беше в това, че я считахме за война между различни нива на умственото развитие. Знаехме какво представляват чудовищата нашественици, но подмамени от хитростта, агресивността и интелигентността им, започнахме да мислим за тях като за хора. Ето защо водихме с тях битка като с хора, което беше и основната ни грешка. Войската ни беше прогонена, сградите — изгорени и разрушени. Властта на марсианците на Земята обаче е твърде ограничена. Осмелявам се да твърдя, че са имали власт над територия, не по-голяма от няколкостотин квадратни мили. Територията на военните действия беше твърде малка, но войната, която се води, беше война на светове и когато марсианците пристигнаха най-безцеремонно тук, на Земята, те не са знаели какво ги очаква.
— Сър — прекъснах го аз, — ако имате предвид някакви наши съюзници, не помня да видяхме следи от тях. Не забелязах някакви военни отряди да ни се притекат на помощ. Освен ако не са били веднага победени.
Мистър Уелс махна нетърпеливо с ръка.
— Не говоря за армии, Търнбул, макар че нито те, нито корабите със зърно и влаковите композиции с провизии ще закъснеят. Истинските ни съюзници са навред около нас — невидими, както невидими сме самите ние в нашата Машина!
Вдигнах замислено поглед нагоре, едва ли не в очакване от небето да се спусне друга Машина на пространството.
— Погледнете тревите, Търнбул! — мистър Уелс посочи стъблата, растящи на няколко стъпки от нас. Забелязвате ли как са като попарени? Та те се цепят още преди да израснат. Докато човечеството беше ангажирано с ужаса от интелекта на чудовищата, тези растения са водили своя собствена война. Нашата почва не може да им достави минералите, от които имат нужда, а насекомите не ще оплодят цветовете им. Тези треви загиват, Търнбул! Същото ще стане и с чудовищата на Марс дори ако това не се е случило още. Усилията на марсианците са към своя край, защото интелектът, колкото и мощен да е той, не може да се бори с природата. Така както жителите на Марс, създавайки чудовищата, са се опитали да измамят природата, а тя им е отмъстила, така чудовищата се опитаха да победят живота на Земята, а стигнаха до самоунищожение.