— В такъв случай къде са те сега? — попита Амелия.
— Скоро ще ги открием — отвърна мистър Уелс, — но всяко нещо с времето си. Нашата грижа сега вече е не да се борим с тях, а как да извлечем полза от победата. Заобиколени сме с творенията на техния интелект, които учените ни ще приемат с огромен интерес. Струва ми се, че завинаги трябва да се простим с мирните дни на миналото; тези бойни машини и крачещи превозни средства ще станат причина за основни промени в живота на всеки земен жител. Намираме се в първите години на ново столетие, а то ще бъде свидетел на много открития. В дъното на тези промени ще стои един нов вид противоречие: противоречието между Науката и Съвестта. Тази битка именно загубиха марсианците, а на нас тепърва ни предстои да я водим!
IV
Мистър Уелс млъкна, но не спираше да диша тежко, а ние с Амелия стояхме неспокойно пред него.
После той отпусна свитите си в юмруци длани и се раздвижи. Изкашля се отново и продължи:
— Мисля, че сега не е време за произнасяне на речи. — Той очевидно се беше смутил от факта, че красноречието му ни беше накарало да замълчим. — А сега, за да се уверите, че съм прав, трябва да открием марсианците. По-късно ще се свържа със своя издател, за да разбера дали би се интересувал от издаване на някои мои становища по тези въпроси.
Огледах смълчания град и попитах:
— Нима вярвате, че след всичко това животът ще се върне към нормалния си ритъм?
— Не съвсем, Търнбул. Тази война не е край, а начало! Хората, които избягаха, ще се върнат; всички наши институции ще подновят дейността си. В по-голямата си част градът е незасегнат и бързо ще бъде възстановен. Но работата няма да се сведе само до повторно издигане на стени, защото нашествието на марсианците ще тласне собственото ни развитие напред. И както вече казах, това носи известни опасности, но с тях ще се справим, щом стане нужда.
Докато разговаряхме, Амелия гледаше упорито някъде над покривите на сградите и сега, като посочи на северозапад, възкликна:
— Едуард, мистър Уелс, погледнете! Там като че летят птици!
Обърнахме очи и видяхме как на фона на ясното небе се носят, кръжат и се снишават големи черни птици. Стори ми се, че са доста далеч от нас.
— Да отидем да видим какво става — предложи мистър Уелс и вече наместваше предпазните очила на очите си.
Приближихме до Машината на пространството и тъкмо се готвехме да се качим, когато чухме обезпокоителен звук. На всички нас той беше добре познат и реагирахме мигновено; това беше дрезгавият вой на марсианец; провлаченият като сирена вой отекваше, отразен от стените на сградите край реката. Но това не беше боен вик, нито зов за преследване. Този път в него се долавяше болка и страх; странен, необичаен хленч се носеше над полуразрушения град.
Ясно се различаваха две гласни, които се редуваха безспир:
— Улаа, улаа, улаа…
Първата бойна машина, която видяхме да стои самотно, беше в Риджънт парк. Посегнах веднага за ръчна граната, но мистър Уелс ме спря:
— Няма нужда от това, Търнбул.
Той приближи Машината на пространството до платформата и едва тогава забелязахме рояк гарвани, струпани край нея. Птиците бяха успели някак да се вмъкнат вътре и сега кълвяха и разкъсваха плътта на марсианеца.
През един от отворите в челната част на платформата към нас гледаха безизразните очи на чудовището. Те, както винаги, бяха лишени от дълбочина, но там, където преди човек можеше да открие студенина и злоба, сега смъртта беше оставила неизличимия си знак.
В подножието на Примроуз Хил забелязахме друга бойна машина, но тук птиците бяха свършили вече своята работа. В радиус от около стотина стъпки в подножието на Машината тревата беше покрита със засъхнали кървави петна и парчета месо.
Приближихме до просторната яма, която марсианците бяха отъпкали на върха на Примроуз Хил. Тя беше най-просторна от всички, които бяхме видели досега, и очевидно беше станала център на операцията им срещу Лондон. Почти цялото било на възвишението беше изровено и отъпкано. В дъното на ямата лежеше снарядът, който пръв се беше приземил тук. Навсякъде личаха следи от допълнителни разширения и укрепления.
Тук беше и неизбежният арсенал на марсианците: бойните и паякообразните съоръжения. По земята лежаха труповете на мъртви марсианци. Едни се бяха проснали още на изхода на снаряда, други — на голата пръст, а трети, в отчаяното си желание да окажат съпротива на невидимия враг, бяха успели да се покачат в някои от бойните машини, които стояха наоколо.