— Всеки от нас има по една своя история, мистър Търнбул — каза той. — Всичко хубаво!
Той се обърна и с решителни стъпки пое надолу по склона на хълма, като по пътя прибра бележника си във вътрешния джоб на жакета.
— Мистър Уелс се държи много странно — казах аз. — Беше с нас през всичкото това време, а сега, когато най-много имаме нужда от него, ни напуска. На всичкото отгоре се съмнява в…
Внезапно раздалият се писък ме прекъсна. Сега го чувахме съвсем отблизо и двамата с Амелия едновременно осъзнахме какво всъщност беше това.
Обърнахме се и поехме надолу по хълма в североизточна посока, където минаваше влакът за Юстън. Само след миг пред нас се появи влакът, който се движеше по започналите вече да ръждясват релси и изпущаше висок стълб пара.
За трети път машинистът наду свирката и нейният писък отекна из стихналия град. Сякаш за да й отговори, проеча и камбаната на черквата Сейнт Джоунс Уд, враните напуснаха злокобното си пиршество и пляскайки шумно с криле, отлетяха.
Ние с Амелия заподскачахме по билото на Примроуз Хил и замахахме с кърпичките си на пътниците. Щом влакът се скри от очите ни, взех Амелия в прегръдките си. Целунах я пламенно и обзети от радостно чувство на пробудена надежда седнахме на рамката и зачакахме да пристигнат първите хора.