— А той наистина ли ще действа? — попитах го аз.
— Да, ще действа. Изпробван е вече. Тази „машинария“ в зависимост от моя избор ще пътува напред или назад във времето.
— Защо не го демонстрирате, сър Уилям? — обади се Амелия.
Той не отговори, а се облегна назад в стола си. Със застинало на лицето замислено изражение мъжът не откъсваше очи от необичайното устройство. В тази поза той остана повече от пет минути и въпреки че до този момент ни бе демонстрирал искрено внимание, сега сякаш не съществувахме за него. Той отново се наведе напред и внимателно разгледа своето творение. Понечих да се обадя, но Амелия ми даде знак и аз също потънах в мълчание. Сър Уилям вдигна изобретението си, така че светлината от прозореца да падне върху него. Протегна ръка, за да докосне сребърното зъбчато колело, поколеба се и постави отново механизма на масата. Миг след това седеше облегнат назад в креслото си и наблюдаваше съсредоточено своето творение.
Този път той не помръдна в продължение на десет минути; започна да ме обзема безпокойство, питах се дали ние с Амелия не му пречим.
Най на края сър Уилям постави механизма обратно в кутията. Чак тогава се изправи.
— Трябва да ме извините, мистър Търнбул — каза той. — Току-що ми дойде на ум идеята за една малка промяна.
— Може би е по-добре да си вървя, сър?
— Съвсем не! Съвсем не!
Сър Уилям хвана здраво кутията и с бързи стъпки излезе от стаята. Зад него вратата шумно се хлопна.
Погледнах Амелия и тя ми се усмихна, с което атмосферата в стаята веднага се разведри.
— Ще се върне ли? — попитах я аз.
— Не вярвам. Последния път, когато го видях да се държи така, той се затвори в лабораторията си в продължение на четири дни и освен мисис Уотчетс никой не го видя.
II
Амелия повика Хилиър и прислужникът запали лампите в стаята. Макар незалязло още, слънцето се бе скрило зад дърветата пред къщата и в стаята пролазваха сенки. Мисис Уотчетс влезе да прибере чашите и подноса. Чак тогава разбрах, че съм изпил само половината от чая си и на бърза ръка изгълтах останалото. Бях ожаднял от разходката с велосипеди.
Щом останахме сами, попитах:
— Той луд ли е?
Амелия се беше заслушала в нещо и не отговори, само ми даде знак да мълча… Само пет секунди по-късно вратата рязко се отвори и на прага се появи сър Уилям с връхно палто в ръка.
— Амелия, отивам в Лондон. Хилиър ще ме закара с файтона.
— Ще се върнете ли за вечеря?
— Не… ще остана там цялата вечер. Тази нощ ще спя в клуба.
Сетне се обърна към мен с думите:
— В разговора ми с вас, Търнбул, най-неочаквано се роди една идея. Благодаря ви, сър.
Сър Уилям напусна стаята също така стремително, както бе връхлетял и скоро чухме гласа му в хола. След няколко минути по покритата с чакъл алея отвън се разнесе шумът от приближаването на файтон.
Амелия отиде до прозореца и остана да гледа навън, докато прислужникът подкара коня надолу по алеята, след което се върна на мястото си.
— Не, сър Уилям не е луд — каза тя.
— Но той се държи като душевно болен.
— Вероятно отстрани изглежда така. Убедена съм, че той е гений; а не виждам голяма разлика между двете.
— Разбирате ли неговата теория?
— До голяма степен. Това, че за вас е непонятна, не е свързано с умствените ви възможности. Тя до такава степен е ясна на сър Уилям, че когато я обяснява другиму, той неволно пропуска много от фактите. Още повече той не ви познава, а рядко е спокоен, когато не го заобикалят познати нему хора. Сър Уилям има няколко приятели в Линиън, неговия клуб в Лондон, и те са единствените хора, които са го виждали да се държи естествено и спокойно.
— В такъв случай може би не биваше да го принуждавам да говори.
— Не, той е напълно завладян от идеята си; ако не бяхте проявил интерес, той сам щеше да ви разкаже за нея. Всички около него трябва да минат през това. Дори мисис Уотчетс е изслушвала два пъти теорията му.
— Тя разбира ли я?
— Мисля, че не — каза Амелия и се усмихна.
— Значи не мога да очаквам някакви разяснения от нея. Ще трябва вие да ми обясните.
— Надали ще мога да ви помогна много. Сър Уилям е построил Машина на времето. Изпитвал я е няколко пъти и на един-два от сеансите присъствах и аз — резултатите са убедителни. Сър Уилям все още нищо не е казал, но подозирам, че има намерение да предприеме пътешествие в бъдещето.
Усмихнах се леко, но побързах да прикрия устата си с ръка.
— Сър Уилям е съвършено сериозен — каза Амелия.
— Да… само че не мога да си представя как човек с неговия ръст ще се побере в толкова малко устройство.
— Това, което видяхте, е само работен модел. Той има и изцяло изработена версия. — Неочаквано тя се засмя. — Да не би да помислихте, че говоря за модела, който той ви показа?