— Тя вечеря с мисис Ансън в трапезарията. Видях, като занесоха там поднос.
— Как мислите, има ли нещо вярно в онова, което се говори за жените, занимаващи се с търговия — продължавах да разпитвам аз, тъй като любопитството не преставаше да ме гложди.
— Безсъмнено — отговори незабавно Дайкс. — Това не е занимание за порядъчна жена.
— Но нали току-що казахте, че мис Фицгибън е с добро…
— Евфемизъм, скъпи ми приятелю. — Той се облегна назад и с видимо удоволствие вдъхна дим от цигарата си.
Обикновено се забавлявах в компанията на Дайкс, защото той винаги имаше готов запас от светски клюки и неговото присъствие означаваше, че ще бъда угостен с пикантни анекдоти. Тях бях принуден да изслушвам винаги с мълчалива завист, тъй като по-голяма част от време си прекарвах в принудителна самота. Много мои колеги бяха ергени — може би и по природа, но и непрестанното движение от град на град рядко даваше възможност да се създадат трайни връзки. Ето защо, когато плъзнаха слухове, че някои фирми назначават за свои търговски представители жени, в пушалните и салоните на хотелите, в които търговските пътници отсядаха, често можеха да се чуят похотливи недомлъвки. Понякога самият Дайкс бе източник на информация по този въпрос, но с течение на времето стана ясно, че начинът ни на живот няма да се промени. Това наистина беше първият случай, когато чувах, че в хотела, в който съм отседнал, се намира търговска пътничка.
— Знаете ли, Търнбул, мисля си, че ще успея да се запозная с мис Фицгибън още тази вечер.
— Какво говорите? Нали някой трябва да ви представи?
— Това лесно ще се уреди. Чисто и просто ще отида до гостната на мисис Ансън, ще почукам на вратата и ще поканя мис Фицгибън да се поразходи с мен, преди да си легне.
— Аз… — думите застинаха на устата ми, защото изведнъж разбрах, че Дайкс не може да говори сериозно. Той познаваше не по-зле от мен собственицата на хотела и двамата чудесно знаехме как ще бъде посрещната подобна покана. Мис Фицгибън можеше и да е привърженичка на еманципацията, но мисис Ансън беше все още здраво стъпила в 60-те години на 19 век.
— Впрочем защо да ви занимавам с плановете си? — подхвърли Дайкс. — И двамата сме тук до края на седмицата и ще мога да ви съобщя какъв успех съм имал.
— Не можахте ли да разберете за коя фирма работи тя? В такъв случай ще е по-лесно да се срещнете с нея и през деня.
Дайкс ми се усмихна загадъчно.
— Вероятно ние двамата с вас мислим по един и същ начин, Търнбул. Сдобил съм се вече с необходимата информация. Не искате ли да се обзаложим? Печели този, който пръв заговори дамата.
Почувствах как лицето ми се облива с червенина.
— Не участвам в облози, Дайкс. А и би било много глупаво от моя страна да се състезавам с вас, тъй като вие очевидно сте по-добре информиран и имате някакво предимство.
— Добре, ще ви кажа какво знам. Тя въобще не се занимава с търговия, а е секретарка. Не работи за фирма, а за един изобретател. Поне така твърди моят информатор.
— Изобретател ли? — не можех да повярвам аз — Шегувате се!
— Казвам ви онова, което казаха на самия мен. Името му е сър Уилям Рейнолдс — бил много известен. Не знам нищо за него, а и не ме интересува, вълнувам се единствено от неговата помощничка.
Останах изумен от чутото. Нечестивите планове на Дайкс ни най-малко не ме интересуваха, защото се стараех по всяко време да се държа, както подобава, но името на сър Уилям Рейнолдс променяше нещата.
Замислено наблюдавах Дайкс, докато изпуши цигарата си, след което станах.
— Смятам да се оттегля — заявих аз.
— Но още е много рано. Нека изпием по чаша вино заедно — за моя сметка. — Той протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец. — Хайде да се обзаложим.
— Не, благодаря, Дайкс. Трябва да довърша това писмо, моля да ме извините. Може би утре вечер…?
Кимнах му и си запробивах път към вратата между мебелите. Вън в коридора срещнах мисис Ансън, която се беше запътила към салона.
— Добър вечер, мистър Търнбул.
— Лека нощ, мисис Ансън.
Почти бях стигнал до стълбището, когато забелязах, че вратата на дневната е открехната, но там нямаше и следа от гостенката.
Щом се прибрах в стаята си и запалих лампата, седнах на ръба на леглото и се опитах да подредя мислите си.
II
Споменаването на името на сър Уилям ми направи силно впечатление, защото по онова време той бе един от най-прочутите учени в Англия. Нещо повече, имах личен интерес към въпроси, косвено свързани със сър Уилям, и неочакваната информация, която Дайкс сподели с мен, живо ме интересуваше.
През 80-те и 90-те години броят на научните открития внезапно се беше увеличил и за всички, които се интересуваха, това беше период на големи вълнения. Намирахме се пред прага на двадесетото столетие и перспективата да влезем в новия век, заобиколени от научни чудеса, стимулираше най-добрите умове в света. Като че почти всяка седмица се появяваше по някое техническо нововъведение, обещаващо да промени начина ни на живот: електрически автобуси, карети без коне, кинематограф, американски говорещи машини… всичко това не излизаше от ума ми.