— Трябва да хвана влака.
— О, моля ви, не си тръгвайте още!
— Но аз трябва да се прибера в Лондон.
— Хилиър ще ви откара. Ако изпуснете влака, той ще ви откара до Лондон.
— Хилиър вече е в Лондон — напомних й аз.
Амелия се засмя малко невъздържано.
— Бях забравила. Значи, ще трябва да вървите пеш.
— Ето защо трябва да си тръгна в десет.
— Не… Ще кажа на мисис Уотчетс да приготви една стая за вас.
— Амелия, не мога да остана толкова, колкото искам. Утре сутринта трябва да съм на работа.
Тя се наведе към мен и видях как светлината заигра в очите й.
— Тогава сама ще ви закарам до гарата.
— И друга карета ли имате?
— В известен смисъл да. — Тя се изправи рязко и преобърна празната си чаша. — Елате с мен, Едуард, и ще ви закарам до гарата с Машината на времето на сър Уилям.
Тя взе ръцете ми в своята и почти ме завлече до вратата. Засмяхме се. Трудно ми е да опиша сега какво се случи тогава, защото опиянението от алкохола, колкото и слабо да е, пречи да се държиш както трябва. За мен лично веселостта на момента бе причина да отстъпя.
Докато тичахме по коридора, казах на Амелия:
— Пътувайки във времето, няма да мога да стигна до гарата.
— О, да, ще стигнете.
Влязохме в лабораторията и затворихме вратата след себе си. Електрическите лампи не бяха изгасени и под ослепителния им блясък нашето приключение придоби по-различни очертания.
— Амелия — обадих се аз, опитвайки се да я възпра. — Какво смятате да правите?
— Това, което обещах. Ще отидем на гарата.
Изправих се пред нея и взех ръцете й в моите.
— И двамата пийнахме малко повече — започнах аз. — Моля ви, не се подигравайте с мен. Не вярвам да имате намерение да пуснете в действие машината на сър Уилям.
Ръцете й стиснаха моите.
— Не съм толкова пияна, колкото си мислите. Весело ми е, но говоря съвсем сериозно.
— Тогава нека веднага се върнем във всекидневната.
Тя се обърна с гръб към мен и пристъпи до Машината на времето. Улови единия от лостовете и в същия миг Машината се затресе като преди.
— Нали чухте какво каза сър Уилям — каза тя. — Времето и пространството са неделими. Няма нужда да тръгвате след няколко минути. Макар Машината да е конструирана за пътуване в бъдещето, тя може да прекосява и пространствени разстояния. С две думи казано, освен че може да пропътува хиляди години, може да бъде използуване и за по-прозаично пътуване, като например да откараш един приятел до гарата.
— Пак се шегувате — обадих се аз. — Не съм убеден, че Машината може да пътува и във времето.
— Но това вече е доказано.
— Не и пред мен.
Тя ме погледна, лицето й отново беше сериозно.
— Тогава позволете ми да ви покажа.
— Не, Амелия! Би било безразсъдно да пускате Машината в действие!
— Защо, Едуард? Зная какво да направя… Толкова пъти съм наблюдавала сър Уилям да я изпробва.
— Но не сме сигурни, дали Машината е обезопасена!
— Няма никаква опасност.
Безпомощен да променя нещата, само поклатих глава. Амелия се обърна с гръб към Машината и посегна към един от циферблатите. Направи нещо по него и дръпна назад лоста, прикрепен към велосипедното кормило.
В този миг Машината изчезна!
II
— Погледнете часовника на стената, Едуард!
— Какво направихте с Машината? — попитах аз.
— Оставете това… какво показва часовникът?
— Десет без осемнайсет минути.
— Много добре. Точно в десет без шестнайсет минути Машината ще се появи отново.
— Ще се появи откъде? — попитах аз.
— От миналото… или по-точно от настоящето. В момента тя пътува напред във времето до точка на разстояние две минути от момента на тръгването й.
— Но защо изчезна? Къде е тя сега, в този момент?
— В измерението на времето.
Амелия пристъпи и се разходи, размахвайки ръце по мястото, където до преди малко стоеше Машината на времето. Сетне вдигна поглед към часовника.
— Отстъпете назад, Едуард. Машината ще се появи отново на същото място, на което е била и преди.
— В такъв случай вие също трябва да се отстраните.
Дръпнах я за ръката и тя остана близо до мен, само на няколко ярда от мястото, където бе стояла Машината. И двамата не откъсвахме очи от часовника. Стрелката на секундарника бавно се завъртя… и точно четири секунди след десет без шестнайсет Машината се появи на своето място.
— Ето! — заяви Амелия победоносно. — Точно както ви казах.
Седях, вперил тъпо поглед в Машината. Огромното зъбчато колело се въртеше бавно като преди. Амелия отново ме улови за ръката:
— Едуард, сега трябва да се качим на Машината.