— Какво? — възкликнах аз, ужасен от подобна възможност.
— Абсолютно наложително е. Знаете ли, докато изпробваше Машината, сър Уилям вгради в корпуса й устройство, благодарение на което Машината се връща автоматично в момента на отпътуването си. Включва се точно три минути след пристигането й тук и ако не сме на Машината, тя ще бъде завинаги загубена в миналото.
Понамръщих се, но успях да възразя:
— Можете да я изключите.
— Да… но нямам такова намерение. Искам да ви докажа, че Машината не е някаква глупава измишльотина.
— Пак ви казвам, вие сте пияна.
— А пък аз ви казвам, че и вие сте пиян. Хайде!
И преди да мога да я спра. Амелия скочи в Машината, мушна се под медните пръти и седна на седалката. За да може да се качи, се наложи да повдигне полата си няколко инча над глезените и трябва да призная, че за мен тази гледка бе значително по-примамлива от каквото и да било пътешествие във времето.
— Машината ще тръгне след минута. Вие оставате ли?
Не се колебах повече. Приближих се и се покатерих на седалката зад нея. По нареждане на Амелия я улових през кръста и се притиснах о гърба й.
— Гледайте часовника, Едуард — каза тя.
Вперих очи в циферблата. Беше точно десет без тринадесет минути. Стрелката на секундарника стигна чертата на минутата, отмина я, приближи четвъртата секунда след нея.
Там спря да се движи.
Сетне започна да се движи назад… в началото бавно, а после все по-бързо.
— Пътуваме назад във времето — обади се леко задъхана Амелия. — Виждате ли часовника, Едуард?
— Да — отвърнах аз, погълнат изцяло от движението на стрелките. — Виждам го!
Стрелката на секундарника се върна четири минути назад и постепенно намали хода си. Щом стигна четири секунди след десет без осемнайсет, напълно спря. Скоро след това стрелката започна да се движи с нормална скорост.
— Сега отново сме в момента, когато натиснах лоста — каза Амелия. — Вече вярвате ли, че Машината на времето не е измислица?
Продължавах да седя, здраво обгърнал кръста й с ръце във възможно най-интимната поза. Косата й леко докосваше лицето ми и не можех да мисля за нищо друго, освен за нашата близост.
— Покажете ми пак — проговорих аз най на края с единственото желание тази близост да трае вечно. — Отведете ме в бъдещето!
III
— Виждате ли какво правя? — попита ме Амелия. — Тези циферблати могат да бъдат пренастроени във всеки миг. Мога да избера часа, деня и дори годината, в която искаме да пристигнем.
Събудих се от чувствените си мечти и надникнах през рамото й. Тя ми сочеше редица малки циферблати, означени с дните на седмицата, месеците на годината… и няколко други, които отброяваха десетки, стотици и хиляди години.
— Моля ви, нека не се отдалечаваме твърде много — обадих се аз, като зърнах последния циферблат. — Не бива да пропусна влака.
— Но ние ще се върнем в мига, от който потеглихме, дори ако пропътуваме сто години.
— Вероятно. Но нека не прибързваме.
— Ако се притеснявате, Едуард, ще отидем до утрешния ден.
— Не… нека направим дълго пътешествие. Вече ми доказахте, че Машината на времето е безопасна. Да отидем до следващия век!
— Както искате! Можем да отидем и до по-другия, стига да пожелаете!
— Двадесети век ме интересува… да опитаме първо — десет години напред.
— Само десет? Това почти не прилича на приключение.
— Нека бъдем последователни — обясних аз, защото макар да не съм страхлив, не съм голям любител на приключенията. — Да отидем първо до 1903 година, после — 1913 и т.н. през интервали от 10 години — до края на века. Може би ще видим някои промени.
— Добре. Готов ли сте?
— Да — заявих аз, поставяйки отново ръце около кръста й.
Амелия настрои допълнително циферблатите. Гледах как тя набира 1903 година, но уредите за дните и месеците бяха твърде ниско, за да мога да ги видя.
— Нагласих циферблата за 22 юни — каза ми тя. — Това е първият ден на лятото, така че вероятно времето ще бъде приятно и топло.
Тя хвана с две ръце лоста и то нагласи в изходна позиция, а аз се стегнах и се приготвих за потегляне.
В този миг за моя изненада Амелия внезапно стана и се отдалечи.
— Моля ви, Едуард, почакайте ме малко — обади се тя.
— Къде отивате? — разтревожих се аз. — Машината ще потегли и ще ме отнесе.
— Такова нещо не може да се случи, докато не се премести лостът. Само… щом ще пътуваме толкова далеч, искам да взема и чантичката си.
— Но защо ви е? — не можех да повярвам на ушите си.
Амелия изглеждаше малко притеснена.
— Не мога да кажа точно, Едуард. Просто никъде не отивам без чантата си.
— Тогава вземете и шапката си — засмях се аз, развеселен от тази внезапна проява на женска слабост.
Амелия бързо напусна лабораторията. Няколко минути гледах разсеяно циферблатите, сетне, подчинявайки се на внезапен порив, също слязох от седлото и отидох в хола, за да взема шапката си. Щом ни предстои експедиция, аз също трябва да съм облечен, както подобава!
Тласнат от нова идея, взех от всекидневната две чаши, налях малко коняк и се върнах с тях в лабораторията.
Амелия беше пристигнала преди мен и вече се беше покачила на седалката. Поставила бе чантичката си на пода на Машината точно пред седлото, а на главата й беше сложена шапката.
Подадох й едната чаша:
— Да пием за успеха на нашето приключение.
— И за бъдещето — отвърна тя.
Отпихме от коняка, след което оставих чашите на една от пейките встрани. Качих се на седлото зад Амелия.
— Сега вече сме готови — обадих се аз, след като се уверих, че шапката е добре нахлупена на главата ми.
Амелия улови здраво велосипедното кормило с две ръце и го дръпна към себе си.