— Едуард, какво правите? — Гласът й трепереше и едва успяла да зададе въпроса, тя отново се разплака. Без да й обръщам внимание, се взрях в уредите, намиращи се сега само на няколко инча от лицето ми.
От странното редуване на дните разбрах, че Машината се движи назад във времето. Намирахме се в 1902 година и видях, че стрелката на един от циферблатите минава от август на юли. Лостът пред циферблатите бе в почти вертикално положение, а прикрепените към него никелови лостове излизаха от самото сърце на кристалоподобния механизъм.
Повдигнах се леко, седнах в предния край на седалката и накарах Амелия да се премести назад, за да не ми пречи.
— Не бива да пипате нищо по таблото — обади се тя, накланяйки се встрани, за да види какво правя.
Улових здраво велосипедното кормило и го дръпнах към себе си. Доколкото можах да забележа, това не повлия ни най-малко на досегашния ход на движението. След юли последва юни.
Тревогата на Амелия нарастваше все повече и повече.
— Едуард, не бива да прекъсвате програмата — извика тя силно.
— Трябва да отидем в бъдещето! — отвърнах й аз също толкова силно и завъртях кормилото, така както се извива кормило на велосипед при завой.
— Не! Оставете Машината да се върне автоматично!
Въпреки всичките ми усилия, обратният процес продължаваше спокойния си ход. Амелия вече беше уловила ръцете ми и правеше опит да ги отдели от кормилото. Над всеки от циферблатите имаше по едно малко метално копче и аз хванах едното от тях. Забелязах, че при завъртане настъпва промяна в движението. Очевидно това беше начинът за прекъсване на обратния ход във времето, но Амелия разбра какво правя и опитите й да ме спре станаха още по-отчаяни. Пресягаше се да улови ръката ми, но като разбра, че няма да успее, сграбчи кичур коса от главата ми и силно го дръпна.
Пуснах кормилото, но кракът ми отскочи инстинктивно напред. Токът на дясната ми обувка се допря до един от никеловите лостове, прикачени за основната ос, и в същия миг корпусът на Машината се наклони по най-ужасния начин, който можех да си представя, а наоколо ни настъпи непрогледен мрак.
VII
Лабораторията беше изчезнала, смяната на дните с нощи престана. Край нас царяха абсолютна тишина и мрак.
Амелия отпусна косата ми и двамата застинахме онемели пред новия обрат на събитията.
Единствено поклащането на Машината, превърнало се сега в главозамайващо люлеене, ни подсещаше, че пътуването във времето продължава.
Амелия седна по-близо до мен и като обви ръце около кръста ми, притисна лице в тила ми.
Люлеенето ставаше все по-опасно и аз извих кормилото с надеждата да облекча малко положението. В резултат към застрашителното странично поклащане се прибави ново движение на корпуса — нагоре.
— Не мога да я спра! — извиках. — Не зная какво да правя!
— Но какво стана?
— Ритнах лоста заради вас — отвърнах аз. — Усетих, че нещо се счупи.
В същия миг и двамата възкликнахме от ужас, защото Машината сякаш се преобърна. Обля ни силна светлина, която ме накара да замижа. Блясъкът беше страшно силен и идваше от определена посока. Отново се опитах да изправя Машината с помощта на кормилото. Бясното люлеене караше светлината да танцува лудо пред очите ни. Тъмни сенки покриваха от време на време таблото за управление.
Счупването на лоста беше освободило движението на основния лост и щом се опитах да го раздвижа, той хлътна, от което целият корпус се люшна внезапно встрани и положението ни се влоши още повече.
— Да можех само да открия онзи счупен лост — казах аз и заопипвах пода със свободната си ръка. В резултат настъпи ново накривяване, от което едва не изхвръкнах от мястото си. За щастие Амелия продължаваше да ме стиска здраво и с нейна помощ успях да се наместя отново.
— Стойте спокойно, Едуард — обади се тя тихо и успокояващо. — Докато сме на борда на Машината, сме в безопасност. Нищо лошо не може да ни се случи в четвъртото измерение.
— А няма ли вероятност да се блъснем в нещо?
— Не… минаваме през предметите.
— Но какво ли се е случило?
— Никеловите лостове са инсталирани, за да осигурят движението през пространството. Откачайки единия от тях, сте изключили четвъртото измерение, така че сега Машината се движи в пространството и в момента бързо се отдалечаваме от Ричмънд.
Бях ужасен от тази идея, а шеметното люлеене като че само увеличаваше опасностите, с които можехме да се сблъскаме.