— Накъде отиваме тогава? — обадих се аз. — Кой може да каже къде ще ни остави Машината?
Амелия отново заговори с успокоителен тон.
— Вън от опасност сме, Едуард. Не мога да отрека, че Машината се движи бясно, но повредата е единствено в лостовете. Все още сме обгърнати от полето на четвъртото измерение, което значи, че двигателят продължава да работи. Движим се, освен във времето и в пространството и много вероятно е да изминем огромно разстояние… но дори да се озовем на хиляди мили от дома, автоматичното устройство ще ни върне обратно в лабораторията.
— Хиляди мили…? — ужасих се аз от разстоянието, което трябваше да прекосим.
Тя се вкопчи още по-здраво в мен:
— Не вярвам да се отдалечим повече. Струва ми се, че се въртим в кръг.
Имаше нещо вярно в думите й, защото, докато разговаряхме, светлината се въртеше бясно около нас. Естествено, чутото ме поуспокои, но главозамайващото люлеене продължаваше и колкото по-скоро това приключение свършеше, толкова по-щастлив щях да се почувствам. Тази мисъл не ме напускаше и реших да се опитам отново да намеря счупената част от изхвръкналия никелов лост.
Обясних на Амелия какво имам намерение да правя и тя се пресегна и улови кормилото. По този начин не се налагаше да се занимавам с него. Наведох се и заопипвах пода на Машината, ужасявайки се от мисълта, че лостът е изпаднал при някое от силните накланяния на корпуса. Търсех трескаво под непрестанно светващата и гаснеща светлина, докато напипах пред седалката чантата на Амелия. Няколко мига по-късно открих с огромно облекчение счупения лост: беше се търкулнал и заклещил между предната част на седалката и чантичката на Амелия.
— Намерих го — заявих аз, като се изправих и вдигнах металното парче, за да може и тя да го види. — Не е счупен.
— Как ли се е откачил?
Разгледах частта по-отблизо и видях, че от двете й страни има спираловиден нарез и на края на всеки от тях се виждаше по едно по-блестящо петно метал. Очевидно точно на това място винтът се бе скъсал и бе излязъл от гнездото си. Показах ги на Амелия.
— Спомням си, че сър Уилям споменаваше, че някои от никеловите лостове не са изработени както трябва — каза тя. — Можете ли да го поставите на мястото му?
— Ще се опитам.
Необходими ми бяха няколко минути, докато намеря опипом под непрекъснато сменящата се светлина металните втулки, от които се бе откъснал лостът, и още двойно по-дълго време, за да го наглася, така че краищата му да са в положение, удобно за завинтване.
— Много е къс! — промълвих аз леко отчаян. — Колкото и да се опитвам — не става.
— Но той трябва да е изскочил оттам!
Открих, че има начин да развинтя малко самата втулка и това облекчи донякъде нещата. Сега вече връзката можеше да се осъществи и в двата края — за щастие сър Уилям беше проектирал нарезите така, че с едно завъртане да се затегнат и двете страни.
Изправих се на седалката изморен и ръцете на Амелия отново обвиха кръста ми. Машината на времето все още се поклащаше, но далеч по-слабо от преди и движението на източника на светлина почти не се забелязваше. Седяхме облени от силното сияние, почти не вярващи, че съм успял да регулирам ужасното люлеене.
Право пред мен маховикът продължаваше да се върти бързо, но ритмичната смяна на дните с нощи не се възстанови.
— Мисля, че отново сме в безопасност — обадих се аз, без да съм много уверен в собствените си думи.
— Сигурно скоро ще спрем. Щом Машината спре, никой от нас не бива да се движи. Трябва да изминат три минути, докато автоматичното връщане започне да действа.
— А ще ни върне ли обратно в лабораторията? — попитах аз.
Амелия се поколеба, преди да отговори, но на края рече.
— Да.
Почувствах, че тя не е по-уверена в думите си от мен. Най-неочаквано Машината на времето отново се поклати и ние възкликнахме от изненада. Маховикът беше спрял да се движи… изведнъж осъзнах, че край ушите ми свисти въздух, който мигновено ни накара да затреперим от студ. Разбрах, че вече сме напуснали четвъртото измерение и в момента стремително падаме… обезумял от отчаяние, посегнах да хвана кормилото…
— Едуард! — изкрещя пронизително Амелия в ухото ми.
Това беше последното, което чух, защото в същия миг усетих силен тласък. Машината внезапно спря. Двамата с Амелия отхвръкнахме в нощта.
VIII
Лежах в пълен мрак с чувството, че съм покрит с нещо жилаво и влажно. Когато направих опит да се изправя, единственото, което постигнах, беше безрезултатно махане на ръце и крака. Усетих, че пропадам още по-дълбоко в това плъзгаво като тресавище обкръжение. Някакъв лист се залепи на лицето ми, задъхах се от недостиг на въздух и се опитах да го отхвърля. Закашлях се от усилието да си поема въздух, замахах инстинктивно с единственото желание да се измъкна, усещах, че в противен случай ще се задуша. Нямаше за какво да се хвана, защото около мен беше плъзгаво и влажно. Сякаш бях паднал с главата надолу в огромна маса с морски водорасли.