От всички тези чудеса каретата без коне ми правеше най-силно впечатление. Година преди това бях имал щастието да се поразходя с едно от тези удивителни превозни средства и оттогава, въпреки шума и някои неудобства, чувството, че подобно изобретение има голямо бъдеще, не ме напускаше.
Непосредствен резултат от тази разходка бе и моят жив интерес към развитието на тази машина. Прочитайки в някакъв вестник за американските мотористи, бях успял да убедя мистър Уестърмен, собственик на фирмата, в която работех, да започне производство на нов артикул. Нарекох изделието „маска за предпазване на зрението“. Изработена от кожа и стъкло, маската се закрепяше за главата с връзки и предпазваше очите от летящи във въздуха песъчинки, насекоми и други подобни.
Трябва да призная, че мистър Уестърмен не беше убеден в добрия пласмент на подобен артикул. Той се съгласи да се произведат само три броя и ме упълномощи да ги предложа на постоянните клиенти на фирмата ни с уговорката, че маската ще влезе в списъка за производство само при условие, че са налице твърди поръчки.
Ужасно горд със своята идея, аз много държах на нея, но в продължение на шест месеца разнасях моите маски в куфарчето си за мостри, без да мога да събудя какъвто и да било интерес у някой от клиентите. По всичко личеше, че хората не бяха убедени като мен в бъдещето на каретата без коне.
Сър Уилям Рейнолдс беше друго нещо. Той вече беше известен като един от най-прочутите мотористи в нашата страна. Рекордът му от над седемдесет мили в час, поставен при преход между Ричмънд и площада Хайд Парк Корнър в Лондон, все още не беше достигнат от никой друг.
Ако успеех да го заинтересувам с моите маски, положително и други щяха да го последват.
Ето защо запознаването ми с мис Фицгибън ставаше наложително. Същата нощ обаче, докато лежах неспокойно в леглото си, и през ум не ми минаваше колко сериозно ще променят моя живот „маските за предпазване на зрението“.
III
През целия следващ ден ме занимаваше въпросът, как да се запозная с мис Фицгибън. По време на обичайната си обиколка из магазините и търговските кантори в областта бях много разсеян и се прибрах рано в Девъншир Армс.
Както с право бе отбелязал предишната вечер Дайкс, най-трудното нещо в този хотел бе да успееш да се срещнеш с представител на отсрещния пол. Не можех да се надявам на нито един от предвидените в етикета начини за запознаване и трябваше да се обърна направо към мис Фицгибън. Можех, разбира се, да помоля мисис Ансън да ме представи, но чувствах, че нейното присъствие щеше само да попречи на моите планове.
Разсеяността ми през деня се дължеше и на интереса ми към личността на мис Фицгибън. Покровителственото отношение на мисис Ансън само доказваше, че тя е млада и неомъжена. Това още повече усложняваше задачата ми, защото желанието ми да й се представя положително щеше да бъде изтълкувано като намек за намерения, сродни с тези на Дайкс.
Във фоайето на хотела нямаше никого и използувах случая да хвърля поглед в книгата за гости. Информацията на Дайкс се потвърди — с ясен хубав почерк бе написано: „Мис А. Фицгибън, дом Рейнолдс, Ричмънд Хил, Съри“.
Преди да се кача в стаята си, надникнах в салона, където изправен пред камината, стоеше Дайкс и четеше „Таймс“.
Предложих му да вечеряме заедно и след това да се поразходим до някоя кръчма.
— Чудесна идея! — възкликна Дайкс. — Да не би да празнувате някакъв успех?
— Не съвсем. По-скоро мисля за бъдещето.
— Правилна стратегия, Търнбул. Да се срещнем към шест.
Така и направихме, а след вечерята се настанихме в уютното заведение „Кралската глава“. Когато пред нас се появиха две чаши портер1 и Дайкс запали цигара, повдигнах въпроса, който бе завладял съзнанието ми.
— Нали снощи искахте да се обзаложа с вас?
— Какво имате пред вид?
— Нима не разбирате?
— Ах, да, търговската пътничка — сети се Дайкс.
— Питам се, ако се бях съгласил на облога, дали вече щях да ви дължа 5 шилинга?
— Не бързайте толкова, приятелю. Загадъчната дама седя затворена с мисис Ансън, докато си легнах, а на сутринта от нея нямаше и следа. Нашата хазайка ревниво я пази.