— Смятате ли, че е нейна приятелка?
— Не вярвам. Записана е като гостенка на хотела.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
— Променил сте тона си от снощи. Мислех, че не се интересувате от дамата.
— Просто питам — побързах да отбележа. — Изглеждахте твърдо решен да се запознаете с нея и искам да зная имахте ли успех.
— Вижте какво, Търнбул. Обмислих обстоятелствата и реших, че е по-добре да проявя таланта си в Лондон. Не виждам как бих могъл без участието на мисис Ансън да се запозная с дамата. С други думи, скъпи ми приятелю, пазя си силите за края на седмицата.
Дайкс се увлече и заразказва последните си подвизи, а аз тайно се усмихнах в себе си, защото макар че не научих нищо ново за младата жена, поне не рискувах да се окажа в неудобното положение на конкурент.
Слушах търпеливо Дайкс до девет без петнайсет и като се извиних, че имам да пиша важно писмо, предложих да се приберем. Разделихме се във фоайето на хотела; Дайкс влезе в салона, а аз се качих в стаята си. Вратата на всекидневната беше плътно затворена, но не беше трудно да различа гласа на мисис Ансън, която очевидно беше вътре.
Глава втора
Нощен разговор
I
Прислугата в Девъншир Армс, вероятно по нареждане на самата мисис Ансън, имаше навика да пръска абажурите на газените лампи с одеколон — Кьолнска вода. В резултат целият първи етаж беше пропит със сладникавата му миризма, затова и до днес, щом усетя дъха на Кьолнска вода, винаги си спомням за Девъншир Армс.
Докато онази вечер се качвах по стълбите, ми се стори, че из въздуха се носи и някакъв друг аромат — не така сладникав, по-сух, с дъх на билки. Скоро обаче той изчезна и аз се прибрах в стаята си и затворих вратата.
Запалих двете лампи и застанах пред огледалото, да приведа в ред външността си. За да убия миризмата на алкохол, измих зъбите си и лапнах ментов бонбон. Избръснах се, сресах косата и мустаците си и смених ризата си.
Щом свърших, преместих креслото до вратата, а пред него сложих масичката с една от лампите, другата изгасих. Сетне се сетих за още нещо и донесох един от пешкирите на мисис Ансън, който преметнах на дръжката на креслото. Сега вече бях готов.
Седнах и взех книга в ръка.
Измина повече от час, време, през което не можах да прочета нито ред. Чувах само далечното жужене на разговорите долу и нищо повече.
Най на края долових шум от леки стъпки и веднага скочих на крака. Оставих книгата и метнах пешкира върху ръката си. Почаках, докато стъпките отминат моята врата, и излязох вън.
В мъждивата светлина на коридора се очерта фигурата на някаква жена, която, щом чу хлопването на вратата, се обърна. Това беше една от камериерките, с увита в тъмна кърпа бутилка с топла вода.
— Добър вечер, сър — поздрави ме тя с неохотен реверанс и продължи надолу по коридора.
Влязох в банята и затворих вратата зад себе си, преброих бавно до сто, след което се върнах обратно в стаята.
Седнах и отново зачаках, но този път се чувствах много по-неспокоен.
След няколко минути дочух нови, значително по-тежки стъпки. И този път изчаках да отминат, след което излязох вън. Беше Хюс, който се прибираше в стаята си. Поздравихме се с кимване и аз отново влязох в банята.
Когато се върнах в стаята, започнах да се ядосвам на себе си — толкова сложни приготовления и никакъв резултат. Бях решил обаче да действам докрай и да не изоставям плана си.
Следващите стъпки бяха на Дайкс, който се качваше, взимайки по две стъпала наведнъж. Щастлив бях, че този път не се наложи да потретя маневрата с пешкира.
След още половин час, загубил почти всяка надежда, започнах да се питам дали не бях сбъркал в предвижданията си. Нищо чудно мис Фицгибън да бе настанена в някоя от стаите на мисис Ансън: нямах никакви основания да предполагам, че стаята й е на нашия етаж. Но ето че щастието ми се усмихна. Долових шум от леки стъпки и когато погледнах в коридора, видях гърба на отдалечаваща се висока млада жена. Метнах пешкира обратно в стаята, грабнах куфарчето с мострите, тихо затворих вратата и я последвах.
Дори да беше забелязала, че я следвам, тя с нищо не го показа. В самия край на коридора имаше малко стълбище, жената зави и се заизкачва нагоре.
Бързо стигнах до края на коридора и когато застанах пред стълбите, я видях да пъха ключа в ключалката на вратата. Обърна глава и погледна надолу към мен.
— Простете, мис — казах аз. — Разрешете да ви се представя. Името ми е Търнбул. Едуард Търнбул.
Изведнъж съзнанието за нелепото и глупаво положение, в което се намирам, вирнал нагоре глава, остро ме прониза. Тя обаче не каза нищо, а само леко ми кимна.