— Надявам се, имам удоволствието да говоря с мис Фицгибън — продължих аз. — Нали вие сте мис А. Фицгибън?
— Да, аз съм — отговори тя с приятен, напевен глас.
— Мис Фицгибън, знам, че молбата ми ще ви се стори дръзка, но искам да ви покажа нещо, което мисля, че ще ви заинтересува. Ще ми разрешите ли?
В първия миг тя не отговори, но не вдигаше втренчения си поглед от мен. Най-сетне каза:
— За какво става дума, мистър Търнбул? — Погледнах към коридора да не би междувременно някой от гостите на хотела да се е появил и попитах:
— Мога ли да се кача при вас, мис Фицгибън?
— Не, аз ще сляза при вас.
Тя държеше голяма кожена чанта, която остави на малката площадка пред вратата на стаята. Сетне повдигна леко полата си и бавно заслиза по стълбите.
— Ще ви задържа не повече от няколко минути — започнах аз, щом тя застана пред мен. — Какво щастие, че сте отседнала в този хотел!
Още докато говорех, клекнах, за да отворя закопчалката на куфарчето си. Капакът се отвори и извадих една от моите „маски за предпазване на зрението“. Изправих се с маската в ръка и видях, че по лицето на мис Фицгибън се бе изписало удивление. Имаше нещо обезкуражаващо в прямия й поглед.
— Какво е това, мистър Търнбул?
— Нарекъл съм го маска за предпазване на зрението — отвърнах аз.
Тя нищо не отговори, а аз, макар и объркан, продължих:
— Нали разбирате, пригодена е както за пътниците, така и за шофьора и всеки миг може да се свали.
В този момент младата жена отстъпи назад; по всичко личеше, че има намерение да се качи обратно по стълбите.
— Моля ви, почакайте! — побързах да я спра. — Мисля, че не съм достатъчно ясен.
— Наистина не сте. Какво точно е това в ръката ви и защо би трябвало толкова да ме интересува, че да ме спирате в коридора на хотела?
Изражението й беше толкова хладно и официално, че съвсем се обърках.
— Мис Фицгибън, разбрах, че работите при сър Уилям Рейнолдс, нали?
Тя кимна в знак на потвърждение. Заеквайки, започнах да я убеждавам, че той непременно ще се заинтересува от моята маска.
— Но вие още не сте ми казал за какво служи тя.
— Предпазва очите от прашинки по време на шофиране — отвърнах аз и тласнат от внезапен порив, поставих маската на лицето си. В този миг младата жена се засмя, но усетих, че смехът й беше добродушен.
— Това са шофьорски очила! — каза тя. — Защо не казахте по-рано?
— Виждали ли сте и преди? — удивих се аз.
— В Америка много ги носят.
— В такъв случай сър Уилям вече има от тях?
— Не…, но вероятно не са му и трябвали.
Клекнах над куфара си и отново започнах да ровя вътре.
— Мога да ви покажа и дамски модел — побързах да я уверя аз, докато се мъчех да открия сред предметите, с които куфарът ми беше пълен, по-малкия размер от моята маска. Най-после я намерих, изправих се и я подадох на младата жена. В бързината, без да искам, бутнах куфара и на пода се изсипа цял куп албуми за фотографии, портфейли и несесери. — Пробвайте тази, мис Фицгибън. Изработена е от най-висококачествено шевро.
Когато погледнах отново младата дама, аз за миг помислих, че продължава да ми се смее, но лицето й беше съвършено сериозно.
— Не съм сигурна, че имам нужда…
— Уверявам ви, много е удобна.
Усърдието ми най на края се увенча с успех и тя взе от мен кожените очила.
— Имат каишка за затягане — поясних аз. — Моля ви, пробвайте ги.
Отново се наведох да нахвърлям разпилените предмети обратно в куфара. Докато прибирах нещата, крадешком погледнах към коридора.
Изправих се и видях мис Фицгибън с маската на челото да се опитва да затегне каишките. Голямата й, покрита с цветя шапка правеше задачата изключително трудна. Чувството ми на неудобство в началото на нашата среща с нищо не можеше да се сравни с онова, което изпитвах в момента. Импулсивността и несръчността ми ме бяха довели до извънредно неудобно положение. Явно мис Фицгибън бе решила да се пошегува с мен и докато се опитваше да закопчае очилата, единственото, което исках, бе да ги дръпна от челото й и засрамен да избягам в стаята си. Наместо това, стоях безсилен и тъпо наблюдавах безуспешните й опити да се справи с каишките. През цялото време от лицето й не слизаше мила, тактична усмивка.
— Изглежда се заплетоха в косите ми, мистър Търнбул.
Тя подръпна кожените връзки и смръщи чело от болка.
Исках да й помогна, но бях прекалено неспокоен, за да свърша нещо полезно.
Младата жена отново подръпна връзките, но металната щипка се бе вплела здраво в косите й.
От другия край на коридора се чуха гласове и шум от стъпки. Мис Фицгибън също ги бе чула, защото погледна в същата посока.