— Нещо се умълчахте — обади се тя. — Надявам се, не съм ви уплашила.
Гледах я безпомощно и единственото, за което копнеех, бе никога да не се бях впускал в тази наивна история.
— Често ли идвате в Скиптън? — попита тя.
— Не повече от два, три пъти годишно. Мис Фицгибън, мисля, че е по-добре да ви пожелая лека нощ. Не е прилично да седя тук сам с вас.
— Но аз все още не мога да разбера, защо толкова настоявахте да ми покажете шофьорските си очила.
— Мислех, че ще успеете да повлияете на сър Уилям поне да ги пробва…
Тя кимна в знак, че е разбрала.
— Занимавате се с продажба на такива очила ли?
— Не, мис Фицгибън. Разбирате ли, фирмата, в която работя, произвежда…
Не довърших, защото в същия момент слухът ми долови шум, който този път наистина разстрои мис Фицгибън. Няколко мига по-късно по вратата рязко и настойчиво се почука.
III
— Мис Фицгибън! — Това беше гласът на мисис Ансън.
Хвърлих отчаян поглед към новата си позната.
— Какво ще правим? — прошепнах аз. — Ако ме заварят тук по това време…
— Мълчете… оставете всичко на мен.
Отвън отново се разнесе:
— Мис Фицгибън!
Тя бързо стана, отиде в най-отдалечения край на стаята и спря до леглото.
— Какво има, мисис Ансън? — обади се младата жена с престорено слаб и уморен глас.
За миг настана тишина, след което последва:
— Камериерката донесе ли ви бутилка с топла вода?
— Да, благодаря ви. Дори си легнах вече.
— Но всичките ви лампи светят.
Младата жена посочи към вратата и отчаяно замаха с ръце. Веднага разбрах какво искаше да ми каже и бързо се дръпнах встрани, така че, ако някой надникне през ключалката, да не ме види.
— Ще почета малко. Лека нощ, мисис Ансън.
От другата страна на вратата отново настъпи мълчание, от което нервите ми така се опънаха, че още малко и щях да закрещя.
— Стори ми се, че чух мъжки глас в стаята ви.
— Съвсем сама съм — отвърна мис Фицгибън. Лицето й почервеня. Трудно мога да кажа от неудобство или от гняв.
— Не вярвам да съм сбъркала.
— Моля ви почакайте една минута — каза мис Фицгибън.
Сетне тихо приближи до мен и почти докосна с устни ухото ми.
— Ще трябва да я пусна — прошепна тя. — Знам какво да правя. Моля ви, само да се обърнете.
— Какво? — удивих се аз.
— Обърнете се с гръб… моля ви!
Изгледах я в мъчително недоумение, но на края се подчиних. Чух, че се отдалечава от мен и отива към гардероба, след което долових звуци от припряно разкопчавам на копчета — очевидно тя събличаше дрехата си. Стиснах здраво очи и дори ги затиснах с ръце. Чудовищното състояние, в което се намирах, нямаше равно на себе си.
Вратата на гардероба се затвори и усетих, че някой докосва ръката ми. Отворих очи: мис Фицгибън стоеше до мен, облечена в дълъг раиран халат от фланелен плат. Извадила беше фуркетите от косата си и тя свободно се спущаше около лицето й.
— Вземете това — прошепна ми тя, бутвайки двете чаши в ръцете ми. — Чакайте в банята.
— Мис Фицгибън, налага се да вляза! — обади се мисис Ансън.
Запрепъвах се към банята, с крайчеца на окото си обаче забелязах, че мис Фицгибън отмята покривките на леглото и разхвърля чаршафите и възглавниците. Сетне грабна куфара ми и го бутна под шезлонга. Влязох в банята и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и усетих в тъмното как ръцете ми треперят.
Чух, че вратата на стаята се отвори.
— Какво има, мисис Ансън?
Стъпките на мисис Ансън бързо и решително отекнаха в стаята. Представих си я как подозрително оглежда стаята и очаквах момента, когато ще връхлети в банята.
— Мис Фицгибън, вече е много късно. Защо не сте заспала още?
— Исках малко да почета. Ако не бяхте почукали сега, вече сигурно щях да съм заспала.
— Чух ясно мъжки глас тук.
— Но нали сама се уверихте… Сама съм. Защо да не е било от съседната стая?
— Идваше оттук.
— Слушали сте на вратата?
— Разбира се, че не съм слушала! Просто минавах по коридора долу, отивайки към стаята си.
— Тогава нищо чудно да сте сбъркали. Аз също чух гласове.
Мисис Ансън внезапно промени тона:
— Скъпа моя Амелия, в същност правя го за ваше добро. Вие не познавате тези търговци така, както аз ги познавам. Вие сте млада и невинна, а аз отговарям за вашата безопасност.
— Двадесет и две годишна съм, мисис Ансън, и съм в състояние да отговарям за своята сигурност. А сега, моля ви, оставете ме, защото искам да спя.
Тонът на мисис Ансън отново се промени:
— А как ще разбера дали не ме мамите?
— Проверете сама, мисис Ансън! — Мис Фицгибън се приближи до банята и широко разтвори вратата. Тя ме чукна по рамото, но и ме скри. — Проверете навсякъде! Не искате ли да погледнете и в гардероба ми? Или предпочитате да надникнете под леглото?