— Две-три седмици — повтори Колтър, наблюдавайки как трикото се приближава.
Някой от седящите по масите протегна ръка и я хвана за лакътя. Тя каза нещо кратко и ясно и клиентът я остави на мира.
— Червени дяволчета, така ли? — каза Бен. — Имам трима или четирима под тази графа в списъка. Дай ми час. Ще се опитам да разбера кога за последно са вървели, без да се издам.
— Благодаря ти. Аз ли да ти се обадя?
— Ползвай пощенската кутия на отдела. Дай им телефона си… за единайсет часа. Ще го взема оттам.
— Отлично, Бен. И благодаря.
— Винаги, Шарк. Чао.
Той окачи слушалката. Тя бе на метър от него, с очи, сякаш посипани със звезден прах.
— Готов ли е планът до края на вечерта? — каза тя. Гласът бе идеален.
— Току-що си изчистих всички ангажименти до след празниците — отвърна Колтър.
— Не съм ли аз късметлийката?
Орелът от Обърн излезе от мъжката тоалетна с насълзени очи, като бършеше вратовръзката си с тоалетна хартия. Вълната от шум и топлина го удари като морски прилив. Бузите му се издуха, той се завъртя на пети и избяга обратно към клозета.
— Колкото се отнася до твоя късмет, май ще ти трябва такси до вкъщи.
— На него ще му потрябва — каза тя. — Не на мен.
— Сега ще извикам една кола.
Гризача се наведе внимателно над вълшебния си електронен пулт — грижливо подредена колекция от магнитофони, филтри, потенциометри, стрелки и всякаква електроника — който приличаше на малка радиостанция. Бе във вихъра си — натискаше бутони, въртеше скали приведен под меките си слушалки, докато сваляше на пластове гласовете от записите на Шарки.
Изведнъж вдигна стреснат поглед към вратата, където неочаквано се бе появил сержант Андерсън. Гризача изпитваше съжаление към Андерсън — човек, пребит от живота, с грозно побеляла коса и увиснали рамене под бремето на нещастен брак. Андерсън винаги изникваше, за да предложи помощ, когато тя не бе нужна или съвет, когато никой не го бе поискал. Дежурната стая се бе превърнала в негов дом. Оставаше там нощ след нощ, докато вече не издържаше на умората или свършваше запасите си от оправдания защо не се е прибрал навреме вкъщи.
Гризача смъкна слушалките от ушите си.
— Да ти помогна ли? — каза Андерсън.
— Не. Но, благодаря ти.
— Кафе, или нещо за пиене?
— Много си любезен, но не искам.
— Какво правиш, все пак?
— Помагам малко на „Смута“. С едно подслушване.
Лентата още се въртеше и някаква какофония от звуци се появи от говорителя. Тиха музика, смесена със страстни викове.
— Какво, за Бога, е това? — запита Андерсън.
Гризача се захили.
— Прилича на китайска оргия.
— Е, аз съм тук, ако нещо ти потрябва.
— А, виж, Джери. Чакам рапорт по една заявка за отпечатък от „Бюрото“. Ако чуеш телексът да звъни, би ли ми се обадил?
— С удоволствие — каза Андерсън и се усмихна, благодарен, че ще може да свърши нещо. — Но ще пратят ли резултатите преди утре сутринта?
— Сложих гриф спешно и ми отговориха, че са го приели. За мен ще го изтеглят още тази вечер, ако има какво да се тегли, разбира се.
— Добре — каза Андерсън.
Любопитството на сержанта бе погъделичкано, но преди той да се опита да се задълбочи по темата, Гризача каза:
— Ако ще ходиш навън за нещо, можеш да се отбиеш в моргата на Грейди. Вейката там има още една лента за мен.
Докторът се бе обадил преди няколко минути, за да докладва, че е приключил с аутопсията на Домино. Но бе добавил също, че не е открил нещо особено.
— Ей сега ще прескоча. Искам да взема малко въздух — каза Андерсън и излезе.
Гризача пак наложи слушалките и веднага се потопи в своя свят на електронни фантазии. Все някъде в тази китайска оргия, мислеше си той, трябва да има дума или две, които ще значат нещо за някого. Трябва само да се разграничат и да се изчисти шума от фона. Той пак се надвеси нетърпеливо над пулта.
Шарки потропваше на място в телефонната кабина край търговския център на ъгъла на „Пийчтрий“ и „Батъл“, когато телефонът иззвъня. Той се хвърли към слушалката.
— Шарки, ти ли си? — попита Бен Колтър.
— Аз съм.
— Извадих късмет.
— Отлично. Давай.
— Има един търговец тук, казва се Джералд Лофтън, от редовните посетители на заведението. Вече имам достатъчно материал, за да го погреба, ако искам, но не мога още да го притисна. Тепърва ще тече от него. Както и да е, точно след като ти се обади, Лофтън се появи, пийнахме и прехвърлих разговора върху дрогата. Казах му, че един приятел от Чикаго се интересува от червените дяволчета; питах го знае ли нещо за тях и очите на Лофтън грейнаха като факела на Статуята на свободата. Каза ми, че били като динамит, но доста скъпи. Каза ми, че някакъв негов приятел, току-що бил пласирал… имаш ли следа?