— Бомба.
— Добре. Дай да опитаме и да видим какво ще излезе.
Шарки тръгна напред в залата и спря зад столовете пред средната писта. Висок чернокож тийнейджър го изгледа с досада и продължи играта си. Шарки продължи напред, като държеше под око павилиона отляво, но без да поглежда право към него. Когато се изравни със сергията, се обърна рязко и тръгна право към нея.
Мъжът зад тезгяха бе с размерите на заводско хале, а ръцете му висяха като цели одрани телета от двете му страни. Дебелите му устни бяха увити около края на пура, угаснала още преди часове. От едното му ухо блестеше обица. Носеше вълнено кепе, нахлупено до веждите му и черна фланелка с мощен юмрук, нарисуван на гърдите.
Погледна Шарки сякаш бе хлебарка върху тезгяха му.
— Всички писти са предплатени — каза той, когато Шарки се облегна на сергията.
— Имаш ли някакъв кокосов шоколад? — каза Шарки. Ливингстън влезе от някаква странична врата и тихо се доближи до открития павилион.
Негърът се надвеси към далечния край на сергията. Погледът му обаче не бе толкова отегчен, колкото се опитваше да го докара. Едната му ръка се спусна до чекмеджето под плота с бонбоните.
— Нямам. Такива измишльотини търси в магазина отсреща.
Ливингстън бе вече зад него.
— Спокойно, Чери — каза той. Лицето на собственика за миг изгуби всякакво изражение, после той се усмихна и златен зъб блесна в средата на устата му.
— Че, как иначе, как иначе — каза той, без да се обръща. — Как е самочувствието, сержанте?
— Отлично, скъпи. Нещо ново тук?
— Нищо, нищичко. Висим си, както и по-рано.
— Добре. Това е приятелят ми, Шарки. Кажи му здрасти.
Чери не спираше да се усмихва.
— Здравей, братко — каза той.
Ливингстън отиде до страничния шкаф на тезгяха, вдигна подвижната част от плота и влезе в павилиона. Прокара пъргавите си пръсти по едната, после по другата страна на тялото на Чери и извади къс пистолет, 25-ти калибър.
— Имам разрешение, сержанте.
— Не се и съмнявам — Ливингстън отвори чекмеджето, прекара пръсти по долната страна на плота и се усмихна. Чери също се усмихна.
— Ето как ще се погодим, Чери — започна Ливингстън, — това чекмедже ще стои затворено, докато аз се кача горе за малко или в противен случай от шибаната ти сергия няма да останат и две здрави трески.
— Не го прави, сержанте.
— Значи, разбрахме се, тъй ли?
— Тъй — каза Чери и се отдръпна от чекмеджето с длани на тезгяха.
— Стой така. Ние с Шарки ще отидем до машината за кола да си побъбрим.
Отидоха до машината и Ливингстън пусна две монети по двайсет и пет цента. После подаде едната кутия на Шарки.
— Виждаш ли онази врата, по средата на първа писта?
Шарки погледна натам. Над вратата светеше червен знак за изход.
— Да.
— Аз влизам там. Ти стой тук и гледай Чери да не наруши договора. Ако започне да шава, халосай го веднъж по главата, но удряй здраво, защото кратуната му е по-твърда и от тези топки за боулинг тук.
— Ясно.
Ако някой друг започне да досажда, размахай им желязото пред носа. После чакай да се върна.
Шарки кимна и се върна до павилиона, откъдето проследи как Арч Ливингстън отиде до вратата с червения знак. Вървеше леко, с отпуснати ръце, като уверен боксьор към ринга.
Шарки се усмихна към Чери.
— Само ти и аз, приятелю — каза той.
— Точно тъй, братко. Само двамата.
Ливингстън изчезна през вратата.
Отвъд вратата Ливингстън се оказа на втория етаж на паркинга. Входът бе на долния етаж откъм страничната улица. По средата на сградата бе клетката на шумния автомобилен асансьор, а около него бяха разположени местата за паркиране. Повечето бяха заети. Отнякъде наблизо лиричният глас на Стиви Уондър жалеше съдбата на „Живеещите за града“.
Ливингстън тръгна бавно край редицата от коли, като държеше пистолета си 38-ми калибър ниско до бедрото си. Музиката се усилваше. Спря зад един бледозелен линкълн. Негър с висока бяла шапка и дълго, сребристо кожено палто седеше на предната седалка с отворена врата, тактувайки на коляно в ритъма на музиката. Един 32-ри калибър, специална изработка, лежеше на таблото на колата на една ръка разстояние.
Ливингстън обиколи колата и застана точно зад часовия. Едва тогава разпозна един опасен младок на име Елрой Флауърс.
— Дръж ръце на коленете си и…
Полицаят не можа да довърши. Ловък като хрътка, Флауърс се протегна към пистолета, като изпъна крака през отворената врата на колата. Там му беше грешката. Ливингстън тръшна с все сила вратата, притискайки глезените на негъра, като в същото време стовари дръжката на пистолета си върху главата му. Меката шапка пое донякъде силата на удара, но не достатъчно. В полунесвяст, часовият изскимтя и почти ослепял от болка, не успя да докопа оръжието си, а само го събори на пода на колата.