— От къде на къде си толкова сигурен, че играе?
— Не съм. Действам по инстинкт. Друго засега нямам.
В колата бе тихо. Ципа се изкашля. В този момент телефонът иззвъня.
— Хайде, говори — каза Ливингстън. — Знам, че вземаш залагания. Какво се правиш на срамежлив?
Ципа вдигна слушалката.
— Ало… Да, Ципа е. Какво имаш?… Да, на Далас и седем… Е, твой си е късметът, глупако. Ти си избрал този марж, не аз… Виж какво, негоднико, не съм залагал аз. Ако не ти харесва, следващия път си пъхни парите в шибаната обувка, ако щеш. Сега, искаш ли да играеш или не?… Е, майната ти и на теб — завърши той и тръшна телефона.
Отново мълчание.
Накрая Ципа проговори:
— Има само една възможност. Само една. Това ще е твоят човек. Само това.
— Кой ти каза?
— Аз ти казвам. Залага тлъсто в един гей бар на Чешир Бридж роуд.
— В гей бар?
— Да. Този твой стрелец хомо ли е?
— Кой работи там?
— По дяволите, казах ти вече, никога нямам вземане-даване лично с играчите. А това място е, хм… това си остава между нас, нали?
— Хайде, Цип!
— Това място се казва „Матадорът“. Има един бикоборец на плаката отпред, на вид като педераст.
— Знам го.
— Преди около пет седмици моят колега там — той работи на дребно, само на местни игри — ми звъни и пита искам ли да взема анонимен за мача „Оукланд“ — „Маями“. Този проклетник взе марж за пет бона и всичко изгуби. Следващата седмица пак цъфна. Залага идиотът десет бона на някакъв баскетболен мач и губи половината. И оттогава не е спрял. По пет, по десет бона на седмица. Сега му държа около пет бона.
— Кога е заложил последно?
— Вчера.
— Вчера?
— Добре ме чу, вчера. Залага на плейофите. „Далас“ срещу „Минесота“ с разликата. Десет хилядарки.
— Цип, трябва да разбера кой е този играч.
— Няма начин.
— Само името му, човече.
— Няма никакъв шибан начин да стане. Казах ти вече, по дяволите. Дори аз не знам кой е. За мен е важен резултатът, а той си дава парите на неговия човек.
— Кой е той?
— Хайде, спри, мамка му. Ще го притиснеш и той ще разбере, че аз съм го натопил.
— Ще те прикривам. Не се притеснявай. Не ме интересуват проклетите му залагания. Искам играча.
— Длъжен си да ме пазиш, Ливингстън. Чуй ме. Притиснеш ли този нещастник, той ще умре на място.
— Ще го направя както трябва, човече. Кой е той?
— Барманът. Казва се Арнолд.
Ливингстън въздъхна.
— Исусе Христе — каза той. — Това бе по-трудно и от бране на памук с пръстите на краката.
— А ти не се ебавай с мен, чуваш ли? И втори път не искай от мен да пея. Това ми бе за цял живот.
Ливингстън тръгна да излиза от колата.
— По дяволите — каза той. — Очите ми и без това се уморяват от тази натруфена курва — колата ти, де.
Очите на Ципа пламнаха.
— Натруфена курва. Натруфена курва! Чуй ме, шибана, проста чернилко, тази кола струва петдесет бона. Петдесет хиляди шибани долара. И не е от онези детройтски играчки. По дяволите, че аз дори не си чеша ташаците, когато съм в тази кола. Чуваш ли ме, Ливингстън?
Но полицаят вече слизаше по стълбите към аварийната врата.
— Натруфена курва, друг път — изръмжа Ципа, после се обърна към вратата. — Парен чук!
— Да, шефе.
— Закарай този идиот да му зашият главата и после му тегли шута.
В четири часа сутринта Фриско реши да приключи работния си ден. Отиде с колата до вкъщи, мърморейки под носа си, защото не бе намерил нищо за шест часа упорита работа. Гърбът го болеше, очите му горяха и той прескочи обичайния си рейд около хладилника и се насочи направо към спалнята. Влезе в банята, затвори вратата, за да не събуди Силвия със светлината, и наплиска лицето си със студена вода, преди да седне на клозетната чиния, за да си свали обувките. Въздъхна с облекчение, когато ги пусна на пода, върна се в спалнята и седна на ръба на леглото, схванат и твърде изтощен дори да се съблече.
Жена му се обърна сънливо в леглото и каза:
— Барни, ти ли си?
— Не, Робърт Редфорд.
— О, колко хубаво.
— Ако е уморен колкото мен, хич не си въобразявай нещо.
— Колко е часът?
— Четири минава. Умирам. Краката ме болят, сякаш сега финиширам на Бостънския маратон.
— Щеше да бъдеш горд с Еди. Много добре се представи.
— По дяволите, съвсем забравих. Обясни ли му? Неудобно ли му стана, че си тръгнах по средата?
— Той знае. От сцената никой не видя — бяха много заети.