Лейтенантът смъкна дрехите си на голяма купчина на пода, после падна в леглото.
— Господи, Сил, сигурно има и по-лесен начин човек да свързва двата края.
— Ъхъ.
— Край няма. Един прибираш, двама изникват.
Тя се повдигна на лакът и започна да разтрива слепоочията му с два пръста.
— Това го повтаряш, откакто сме женени.
Но Фриско вече не я чуваше. Дишането му вече бе приело ритъма на съня. Силвия стана, покри го със завивките и влезе в банята.
Секунда по-късно телефонът иззвъня.
Преди тя да успее да стигне до него, с трениран дълги години жест Фриско вдигна слушалката, без да отваря очи:
— Барни?
— Ъхъ.
— Фриско… ти ли си?
— Да.
— Макс Грим е на телефона. Буден ли си?
— Почти… Свърши ли с аутопсията?
— А, на момичето ли? Отдавна привърших. Имам нещо друго за теб. Чуваш ли ме?
— Да, да.
— Помниш ли, че ти казах, че Райли има няколко кочана тук, в хладилника?
— Помня.
— Току-що свърших аутопсията на единия от тях.
— По дяволите, колко е часът?
— Знам ли? Отдавна не съм проверявал. Намерили трупа на градското бунище вчера следобед. Голяма какофония. Лицето разбито, ръцете ги няма.
— Ръцете ги няма?
— Да. Отрязани са китките. Няма дрехи, нито документи.
— Вейка, достатъчно трупове ми се струпаха вече.
— Чуй ме, както ти казах, лице няма, не може да бъде идентифициран.
— Ъхъ.
— Но не това го е убило. Пробит е през дясното око. Единичен куршум, дум-дум, 22-ри калибър. Сплескал се е и е останал на срещуположната черепна стена.
— Е, и?
— Куршумът е бил накиснат в чесън.
В почти същия момент, когато Вейката разказваше резултата от новата аутопсия, Андерсън донесе телекса на Лари Ейбръмс, който седеше полузаспал на масата, вторачен в лентата, която бе разнищвал часове наред.
Съобщението го разбуди.
— Ето ти телекса от ФБР, който чакаш — каза Андерсън. — Изглежда задънена улица.
— Какво искаш да кажеш?
— Прочети го.
В Бюрото бяха идентифицирали двата отпечатъка. Принадлежаха на петдесет и девет годишен мъж от Линкълн, Небраска, на име Хауърд Бърнс. Но Гризача не продължи да чете нататък. Очите му скочиха на дъното на листа и той премигна в недоумение.
Според досиетата на ФБР, Хауърд Бърнс бе изгорял при автомобилна катастрофа в покрайнините на Омаха преди два месеца.
16
Луксозната бяла яхта дори не потрепваше върху гладката повърхност на морето. Тя се гушеше в утробата на топлата мъгла, която бе плъзнала от Гълфстрийм след полунощ и бе тъй гъста, че върхът на мачтата не можеше да се види от палубата. Хочинс навлече чифт изтъркани кадифени панталони и жълто шлиферно яке и излезе на кърмата, където седна и започна да разтрива прасеца на сакатия си крак. Понякога, под бремето на напрежение или тревоги, той почти чувстваше тежестта на липсващото си стъпало, болката бавно се качваше до коляното му, а протезата се превръщаше в оловна верига. Тези несгоди обаче той понасяше, без да се оплаква.
Бе пуснал котва в малко скалисто заливче от вътрешната страна на острова — безименно парче суша от пясък и водорасли, което той си спомняше от детските години, когато бе работил с баща си по плитчините край Джорджия и Южна Каролина. Вече рядко се сещаше за онова време. Годините бяха заличили всичко това; спомените за непосилния труд и тежката самота — каквото бе всекидневието на ловеца на скариди — бяха отстъпили място на други преживявания. Сега той изпитваше единствено обич към морето, което се бе превърнало в негов приятел, заемащ му малките си острови по крайбрежието от Брънсуик до Чарлстън, за да потърси там малко усамотение.
Седеше на кърмата и разтриваше крака си, сякаш събираше сили от изкуственото стъпало, което непрекъснато му напомняше за униженията от поражението, за слабостта на онази хорска маса, която понасяше безропотно загубите, мечтаеше на дребно и не бе готова да плати цената дори и на малките си мечти. Тоталното му презрение към всички, които просто се примиряваха със съдбата, се бе родило в Корея. Всяко нещо искаше жертви и колкото по-големи бяха те, толкова по-ценна бе победата след това.
В затворническия лагер, където той бе лежал почти година с разкъсан крак, докато го ампутират, Хочинс бе овладял изкуството да оцелява. Нужна бе висока цел, нещо повече от всекидневната борба за спасяване на кожата. Неговата цел, всепоглъщащата му мания да стане президент на Съединените щати, се бе родила между пристъпи от нечовешки болки и морфинови халюцинации, но тя си бе останала главната в живота му. Бе изобретил своеобразна гимнастика за мозъка си. Стараеше се да мисли като президент, да действа като президент, да възприема маниерите на един бъдещ президент.