— Няма нищо. Просто малко омекнах, като те видях там. Как казват французите? „С всяка раздяла нещо в нас умира“.
Тя въздъхна:
— На път си да се разчувстваш. Отсега виждам.
— Да, майка ми често казваше, че съм твърде емоционален. „Доналд, бяха думите й, не приемай всичко така драматично“.
Тя се сгуши в него. Той я прегърна.
— Е, поне заради мен не се отдавай на чувствата си. Запази ги за данъкоплатците.
Хочинс се засмя.
— И това си забелязала, значи, а?
— Как иначе. Когато гласът ти започне да трепери, а очите ти се възпламенят, мога само да ти се възхищавам. Ти ще спечелиш, Хоч. Ти си прям и честен, а това се харесва на хората.
— Какво искаш да кажеш с това „прям и честен“? Звучи надуто.
— А не е. Там ти е… чарът. Ти караш направо, без заобиколки. Вземи това дори — повечето мъже, ако ме доведат тук, биха ме наливали с вино, щедра вечеря, след това бихме се любили цяла нощ, за да изнесат на сутринта прощалната си реч, две минути преди да акостираме. С теб започнахме преди още да сме излезли от пристанището. И точно това ми харесва у теб. Единственият проблем е, че откакто тръгнахме, се държиш като малко момче, което е направило голяма беля.
— Ами…
— Не говоря за чувство на вина. Това не е твоя черта.
— Да. Глождеше ме това, че когато човек затваря вратата след себе си, не е честно да се връща, за да гледа пак през прозореца.
— А аз? Мислиш ли как се чувствам аз в този момент?
Той я притегли към себе си, ръката му обиколи якето, докато намери голотата под него. Спомни си как някога във Виржиния тя бе събудила в него усещания, които той смяташе, че е загубил завинаги. Ръката му я погали нагоре, докато намери извивката на гърдата й и тя се обърна леко, за да я намести в дланта му.
Отвъд залива корабен рог нададе мрачния си рев в мъглата, който завърши с грозно изкривяване.
— Това е влекачът на Джери Стилмън — каза Хочинс. — Този рог има рак на гърлото още откак кръстосвах тези места като дете.
— Знаеш ли какво, Хоч? Знаех си, че си добър в леглото още в първия момент, когато те видях.
— О?
Думите й го изненадаха. Лишените й от предразсъдъци разсъждения винаги го сварваха неподготвен. Той се засмя и каза:
— Значи още на първата ни среща си мислеше как ще си легнем? Там, на онзи коктейл?
Тя си спомни въпросната нощ. Бе виждала снимката му по вестниците, помнеше го от телевизията и се бе питала що за мъж е той, така, както всяка жена се пита, когато си мисли за известни мъже. Виктор ги бе запознал.
— Искаш ли да те представя на следващия президент? — бе казал той.
— Президент на какво?
— На Съединените щати.
Е, кой би могъл да устои на подобна покана? Разбира се, че искаше да се запознае с него. Вечерята се даваше за събиране на средства за спасяването на историческия театър „Фокс“.
— Той е самотен човек — й бе казал Де Лароза небрежно.
— Личи ли му?
— Само за тези, които го познават. Останалите виждат само това, което той иска да видят.
— Несполучлив брак?
— Типичен. Ожени се за съвсем младо момиче от малък провинциален град, което не успя да се обиграе с годините. Сега се чувства неловко на политическата сцена.
— Това е самоубийство — каза тя. — По-добре да свиква, докато е време.
— Закъсняла е.
Тя бе пленена от чара му, от онази негова човечност, която телевизията не успяваше да улови адекватно. Той вдъхваше респект, но бе чаровен, излъчваше дружелюбност, но спазваше и дистанция. Тя го наблюдаваше от другия край на стаята. На няколко пъти го бе уловила, че се заглежда в нея.
Като се замислеше сега, разбираше, че не точно той самият я бе привлякъл тъй силно. Познавала бе внушителни, чаровни, дружелюбни и галантни мъже и преди това, но не и такива, които щяха да се кандидатират за президент. Това бе нещо като предизвикателство и за нея, спор не можеше да има. Да, действително, това също я бе привлякло.
Как точно бе казал Виктор? „Властта те влече“. Не, помисли си тя, оказва се, че не ме влече тъй силно. От самото начало тя знаеше, че ще бъде лишена от облагите, които властта носи. От самото начало тя бе тайна любовница. Нищо не би могло да се промени. А се бе привързала. Може би дори влюбила? Не, това бе било самоизмама.
Затова и тя се чувстваше облекчена, че всичко приключва.
— Хей — каза той, връщайки я към реалността.
— Хей…
— Казах, наистина ли мислеше как ще си легнем още на онзи коктейл?
— А ти?
— Какво аз?
— Не си ли помисли как да ме свалиш?
— Хм, не, но…
— Но сега си на друго мнение.
— Вече имам известна представа за това какво бих изпуснал.
— Хоч, без да се познаваме, ако в този миг ме видиш в някой ресторант, какво ще е първото нещо, което ще ти мине през ум?