— Добре. Значи, чистач мафиот излиза в нелегалност с помощта на Бюрото. На 20 октомври същият обект курдисва едно дърво върху колата си и изчезва. Жена му го идентифицира и му осигурява алиби. Десет дни след това този Бърнс, или който е там, изниква в Атланта взема мярката на жертва номер две, разкрасява трупа, за да не може да бъде идентифициран и го погребва на сметището.
— Защо това да е жертва номер две? — каза Шарки.
— Някой все пак е изгорял в онази кола в покрайнините на Омаха — сви рамене Фриско.
Шарки свирна през зъби.
— Вярно, това го пропуснах.
— Така, шест-седем седмици след това, същият този Хауърд-който-е-там-Бърнс пак излиза от гората и чисти Домино. Въпросът сега е защо. Защо? Тук сигурно ще се поизпотим.
— Защо да не прехвърлим целия пакет на Бюрото? Ще им кажем, че този Бърнс е инсценирал собствената си смърт, дошъл е тук и вече е очистил двама души — каза Шарки.
Фриско поклати глава.
— Тук съм принуден да наложа вето. Причините са много. На първо място, в Бюрото пет пари не дават за нашите проблеми, освен ако не могат да намажат нещо от тях. За момента това си е местна работа, така че едва ли ще си размърдат задника заради нас. Освен това, ако този кучи син наистина е бил в специалната им програма, само с решение на Конгреса ще можем да изкопчим нещо от тях. Ще се изсипят тук тежко-тежко на секундата Райли, Д’Агастино, Прилепа, всеки болт в „Къщата“ ще започне да ни се меси. Щом сме стигнали дотук, ще отидем докрай. Какво толкова? И без това вече си сложихме главата в торбата.
От минута насам Шарки си играеше с една своя идея. Сега реши да я подхвърли на машината.
— Това е малко встрани от фактите, но чуйте все пак. Нека предположим, че този чистач е служил през Втората война. Годините му го позволяват. Отпечатъците му може би още се пазят.
— Бюрото няма ли да се е погрижило да изчисти и това? — запита Ливингстън.
— Защо им е? — отвърна Шарки. — Не се налага. Самото Бюро е създало Хауърд Бърнс. А когато бях във военното разузнаване, на няколко пъти откривахме по някой заподозрян във военните досиета. ФБР ги няма всичките.
— Аз казвам, че трябва да опитаме всичко — каза Папа. — Човек не знае къде ще му излезе късметът.
— А ти знаеш и към кого да се обърнеш, нали, Шарки? — запита Фриско.
— Имам две приятелчета във Форт Макферсън, от разузнаването. Няма какво да губим.
Фриско потри ръце. Разочарованието му бе временно заместено от прилив на адреналин. Бе очаквал все нещо да стане, но четиримата се бяха добрали до наистина сериозна следа.
— Добре — каза той. — Още нещо, за което да имате едно наум през деня. Този вторият труп, за който Вейката ми каза — а не забравяйте, че и Райли работи по него, а той няма да се откаже, докато не го разнищи докрай — та, този, вторият, е метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет-осемдесет килограма, черна, вече побеляла коса, прехвърлил петдесет и пет. Силен мъж в добро физическо състояние. Имал два стари белега тук, под ребрата — един отпред и един отзад. Вейката смята, че е стара рана от изстрел, може и да е от преди трийсет години.
— Набор на чистача — каза Шарки.
— Горе-долу — каза Фриско. — Страдал е и от някакво белодробно заболяване. От конопени изпарения.
— Коноп ли? — не разбра Ливингстън. — Искаш да кажеш въже?
— Искам да кажа коноп, от който правят въжетата.
— Може ли да е работил в конопена фабрика? — попита Шарки.
— Може. А конопените фабрики са най-често в затвора. Значи може и да става въпрос за някое пиле, пуснато от кафеза.
— Може да проверим по затворите в областта и канцелариите за пуснатите с условни присъди. Ако е бил пуснат условно, трябвало е да се регистрира.
— Вече си го записах — каза Фриско. Той натопи последната си мекица в кафето и я изяде с шумно мляскане. — Е, малкият — обърна се той към Шарки. — Машината си е твоя, ти поставяй задачите.
— Добре. Ние с Арч ще видим какво можем да измъкнем от Форт Мак. Папа, ти можеш да се опиташ да смъкнеш нещо от Обущаря, но по друга линия, без да излагаш на риск Колтър. Гриз, ти продължавай с лентите и виж дали няма да изровиш още нещо за Бърнс. Всички: да не забравяме за обезобразения труп. Може и да се говори нещо за него по улицата.
— А аз ще пробвам местните канцеларии за условно пуснатите — каза Фриско. После се усмихна за първи път, откакто бе влязъл в ресторанта.
— Какво пък — каза той. — Имаме още четирийсет и осем часа. Не е много, но и още не е понеделник сутрин.
18
Пътуването до Форт Макферсън им отне трийсет минути. Фортът представляваше обширен, но подреден военен оазис в рамките на града и в него се помещаваше щабът на Трета армия. Сержант Джером Уайнсток ги чакаше пред снежнобялата сграда на командуването — висок, изпит мъж в изрядна униформа, превърнал във вечно мръщене ангелската невинност, с която Шарки бе запомнил лицето му. За осемте години, откакто Шарки бе напуснал военното разузнаване, офицерът бе сложил около десет килограма и изгубил голяма част от косата си.