— Тази работа е чакала трийсет години, ще почака и докато си свърша играта — отряза той. Стикът му отскочи назад и свирна във въздуха. Топката изхвърча от подложката, издигна се на десетина метра във въздуха и падна в разораната ивица на около сто метра от генерала. Той се извърна към Шарки и впи поглед в него с лице, изкривено от отвращение.
— Видяхте ли? — измуча той.
— Съжалявам сър, аз…
— Триста дяволи! — изкрещя генералът. После цели трийсет секунди оглеждаше стика си, докато лицето му придоби цвета на морков. Накрая го хвърли с погнуса.
— Добре — отсече той. — Имате на разположение две минути. Влезте в автомобила. Ще ми помогнете да намеря топката. Ти ела пеш дотам, Джери.
Колата запърпори тихо по тревата на игрището.
— Хайде, за какво е цялата тази врява?
— Интересува ни една операция, проведена през декември 1944 г. край…
— Каква операция? — изръмжа Бурк.
— Съвместна с ОСС, сър. Било е…
— Млади момко, аз командвах полк към дивизията на Омар Брадли. Не мога да помня всичките им проклети шпионски операции отпреди трийсет години. За какво ме вземаш, за военна енциклопедия ли?
— Не, сър, но…
— Докато бях в Италия, сигурно са се провели сто операции на ОСС. Честно казано, нас повече ни интересуваше как да спечелим войната на самия фронт, за да си губим времето с разиграването на шпионските им романи.
— Да, сър. Но може би, ако ви разкажа…
— Да не повярваш! Ето я там. Точно под хълма. Какъв късмет — той слезе от колата и погледна към съседния отрязък от зелената поляна. — Право до знаменцето. Виж само. Доста добър удар все пак — каза той и смигна на Шарки. — Трябва да си подаря стика на артилеристите, да си го сложат за мерник на гаубиците, а? Хе, хе.
— Генерале, има ли изобщо някой в тази база, който би могъл да си спомни за този случай?
Бурк задържа погледа си върху него още няколко секунди, после се обърна към адютанта си.
— Дай ми пети номер — каза той. После протегна длан и изчака, докато адютантът му положи в нея дръжката на стика. — Мартланд. Мартланд ти трябва. Ако някой изобщо може да ти помогне, Мартланд ще е.
— Мартланд?
— Полковник Мартланд. Изчаква генералската си звезда, за да излезе в пенсия. Бе в разузнаването по време на войната, в Италия. Струва ми се, че живее на улица „Кей“.
— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.
— Младежо?
— Да, сър?
— Полковник Мартланд има ум като бръснач, особено що се отнася до Втората война. Дори често става невероятно досаден на тази тема. Има обаче още нещо. Малко не е в крак, ако разбираш какво имам предвид. Жена му почина преди около две години и оттогава не е съвсем с всичкия си.
— О!
— Има и моменти на просветление. Не казвам, че е откачил. Просто е малко… неадекватен. Така че, синко, бъди търпелив. И любезен. Ясно?
— Да, сър.
— И не се изпречвай на пътя на топките ми за голф. Не искам после да ме съди полицията.
Улицата бе чиста и подредена, с приветливи дворчета и спретнати вили зад тях; всяка къща бе точно копие на съседната и всички — строени на равно разстояние от тротоара. Жилищата се различаваха единствено по храстите и дръвчетата в дворовете — амбициозен опит от страна на техните наематели офицери да придадат известна индивидуалност на домовете си.
Бял кадилак, неколкогодишен, но в добро състояние, бе паркиран в алеята край къщата. Изчакаха няколко минути, след като натиснаха звънеца. Отвори някакъв сух, дребен мъж, стегнат и изправен, със съвсем побеляла коса и мустаци, които биха изглеждали елегантно, ако лявата им половина не бе по-къса от дясната. Носеше тесен костюм в армейски стил с бяла копринена кърпа на врата. Носеше бейзболна шапка, маратонки и държеше камшик за езда в едната си ръка.
— Да? — каза той, присвил очи към непознатите си гости.
— Полковник Мартланд? — запита Шарки.
— Аз съм полковник Мартланд.
— Да, сър. Детектив Шарки и сержант Ливингстън.
Мартланд погледна първо единия, после другия.
— Да?
— От полицейското управление в Атланта, сър. Сержант Уайнсток се обади за нас.
— А, да, Уайнсток, разбира се. Заповядайте.
Отвори вратата и те влязоха в къщата. Първото нещо, което правеше впечатление, бе, че по стените нямаше окачена нито една картина или снимка. В помещенията проникваше малко светлина. Той ги поведе към дневната — стая толкова хладна и мрачна, че Шарки веднага се почувства обременен от тъгата в нея. Над камината бе облегната картина с маслени бои на жена в дрехи за езда на фона на димящ зад нея вулкан. Тази картина и диванът бяха единствените мебели в помещението. Нямаше нито лампи, нито маси, нито столове — само затворени сандъци по ъглите.