Мартланд посочи към дивана, после седна на ръба на един от сандъците със събрани колене, хванал камшика за двата края.
— Простете, че ви каня в подобна обстановка. Вече рядко приемам гости. Откакто жена ми, Мириам… — той се обърна към картината и се усмихна — се помина. Наистина… трябва да направя нещо тук… — той огледа потискащата стая. После се обърна към Шарки и се втренчи в него.
— Полковник — започна Шарки, — ако имате на разположение няколко минути, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
Той продължи да гледа втренчено в Шарки и се намръщи.
— Нещо за колата ли? Някой да не е ударил колата?
— О, не, сър, няма нищо общо с това, става въпрос за друго. В момента водим едно разследване.
Изражението на лицето на Мартланд не се промени. Той продължаваше да гледа втренчено Шарки.
— Ами, думата ни е, сър, за някои неща, които са станали през войната в Италия.
Мартланд мълчеше.
— Вие бяхте в Италия през войната, нали, сър?
— Искате да кажете Втората световна война.
— Да, сър, Втората световна война.
— А, да — той пак спря и впери смръщен поглед някъде зад Шарки в продължение на цяла минута, докато накрая лицето му се разтегна в усмивка.
— Северна Африка, Сицилия, Италия — 1942 до 1945 г. После бяхме в Западна Германия три години и после в казармите Шофийлд, в Хонолулу. Десет славни години прекарахме там аз и жена ми. — Той погледна към картината и пак се усмихна. — Тези години в Хавай бяха най-хубавите през целия ни живот.
После замълча и пак се втренчи пред себе си.
— Помните ли, докато бяхте в Италия, да сте срещали човек на име Скарди? Анджело Скарди? Бил е цивилен, нещо като съветник.
Последва ново смръщване. Нов празен поглед. Мартланд разглеждаше тъмния ъгъл на стаята зад Шарки. Цяла минута бавно се изниза, докато накрая той внезапно се пробуди:
— Американският рекетьор! — извика той и се засмя. — Дом, така искаше да го наричаме. Съкратено от Доминик, второто му име. Ха! От години не съм се сещал за този негодник. Страшен беше. Много опасен. И куражлия, да, особено, ако имаме предвид, че не бе военен. Добре го познавах. Разказвал ни е разни неща за мафията, които ни шокираха. Зачислен бе към разузнавателен отряд, командван от един от моите младши офицери. Лейтенант Макреди. Джон Сисън Макреди от Виржиния. Загина при Касино. Мир на праха му. Но по онова време…
Той спря по средата на изречението си също така внезапно, както го бе започнал, докато съзнанието му прехвърляше все по-стари и по-стари спомени.
— Какво правеше този Скарди? В Сицилия, искам да кажа?
Още една, после втора минута бавно се заточиха, докато Мартланд гледаше безизразно намръщен, пробивайки в мислите си масата от минало време и пространство. После изведнъж думите му пак рукнаха като водопад.
— Беше родом от Сицилия. Момент… да, Сиракуза, малък град в югоизточната част на острова. По време на десанта направихме лагер там. Скарди познаваше района като петте си пръста. Всяко шосе, всяка пътека, всяка стена. Бе отишъл там около месец преди десанта, проверил бе целия район, предаваше информация с радиостанцията всяка нощ. Бе създал и няколко огнища на партизанска съпротива, за да помогне на Джери.
Толкова. Сякаш някакъв бутон се включваше и изключваше в мозъка му.
— Какво бе… хм, Джела-Пачино-Калта… Калтагироне. Градове в Южна Италия. Малък триъгълник. След като Сицилия падна, Дом Скарди бе цивилната свръзка между военното правителство и местното население. Целта ни бе да завземем повече територия, господа. Цел географска, а не хуманна. Колкото по-бързо се върнеха към самоуправление, толкова по-добре. Това правеше Скарди, помагаше им пак да започнат да живеят сами. И ги държеше настрани от нас.
Мартланд пак спря, но този път, докато Шарки се готвеше да му зададе друг въпрос, той го изпревари. В гласа имаше гняв, когато заговори:
— Искаха да го депортират, от Министерството на правосъдието, знаете ли? Бил нежелан чужденец на американска територия. Е, той обаче добре се представи. Мисля, че след войната стана и американски гражданин, ако не греша.
Ливингстън заби поглед в пода и промърмори:
— Браво на него!
Шарки не му обърна внимание и продължи.
— После, след Сицилия, Скарди замина за Италия, нали?
Поредната дълга пауза. Още мръщене, последвано от обичайния взрив от информация.
— Работеше с партизаните зад германския тил. Те бяха комунисти, разбира се, бяха започнали да се бият с германците още преди началото на войната. Тотално дезорганизирани. Скарди им бе разузнавач, снабдител с продоволствия, пари, медикаменти. Бе решил да опита да ги обедини, за да станат по-ефективни в акциите си. А това бе опасно за цивилен, който действаше като шпионин. Ако германците го заловяха, „бум!“, ей така щяха да го застрелят. На място! — Той спря и след няколко минути повтори замислено името: — Доминик Скарди. — Двете думи увиснаха в мрачната стая като спомен от чума и Шарки усети как ядът му започна да прехвърля границите на контрола, сети се за Домино и за мъжа, унижен и след смъртта си, захвърлен на сметището без лице и ръце. Доминик Скарди. Как бе възможно това да е същият човек, който Мартланд смяташе за герой?