Най-после Шарки проговори:
— Помните ли нещо, наречено Опстич?
Мартланд реагира на мига, извърна се и впи поглед в Шарки.
— Мисля, че това е поверителна информация, сър — каза той.
— Полковник, оттогава са минали трийсет години.
— Въпреки това си остава поверителна.
— Става въпрос за нещо наистина важно, сър. Разследваме убийството на хора, които Скарди е познавал. Всичко, което ни разкажете, ще ни помогне изключително много.
Най-после и Ливингстън отвори уста:
— Това може да спаси живота на невинни хора.
— Хм — изсумтя Мартланд. Очевидно се бореше с поставения въпрос, оглеждаше го от различни страни. Накрая започна усилено да кима.
— Проклетата им бюрокрация!
— Простете, сър?
— Идиотската им бюрокрация. Пълна глупост. Нямаха никакво основание да засекретяват Опстич. Просто блъф. Нищо повече. Опстич бе „Операция Стич“. Не особено трудно да се досетиш, но и кой някога е обвинявал армията в особена изобретателност? Скарди й бе избрал това име. И за разлика от думата, идеята му бе брилянтна. Сигурен съм, че знаете много малко за италианската кампания. Бог ми е свидетел, че малцина разбраха за нея. Забравена война. А бе и жестока. През есента на 44-а войната в Италия бе тръгнала на зле. Ужасен терен. Непрекъснат дъжд. Невероятно скъпа поддръжка. Всеки сантиметър земя се плащаше скъпо и прескъпо. Тази есен американците и германците се бяха изправили лице в лице в долината на По. Пълен застой. Три месеца нито една от страните не отстъпи и метър. Скарди бе отишъл да разузнае северния сектор на езерото Ди Гарда. В района имаше и десетина партизански отряда. Най-добрият, според Скарди, бе командван от някой си Ла Волте. Лисицата. Бяха обявили награда за главата му. Скарди предложи да му осигурим нужните пари, за да събере всичките тези банди в една организирана част. За да удари заедно с Джери откъм гърба, докато американци и британци атакуват мощно фронтално в същото време. Това можеше да извади войската от обхваналата я апатия. Да… това бе Опстич.
Мартланд спря и се усмихна, сякаш бе горд от себе си. Прокара език по горната си устна, приглади мустаците си с ръка и погледна пак към портрета на Мириам Мартланд.
— И успя ли Скарди с тази операция?
— О, не, не, не. Не, сър. Скарди се разболя. Чревна малария или нещо такова бе диагнозата. През октомври или ноември. А акцията се проведе през декември. Две седмици преди Коледа, струва ми се. Бях в Рим през това време. Един майор, на име Халфърд, пое командването. Затворен човек. Убиха го в Далечния Изток преди няколко години. Бе изпратил един умен, млад офицер, Янгър, да се свърже с Ла Волте. Именно Янгър накрая взе мисията в свои ръце. Но по това време Скарди вече не бе в играта. Мисля, че се бе върнал в Щатите месец-два по-рано.
— И какво стана тогава?
Мартланд забарабани нервно с пръсти по камшика си за езда. Челото му се набръчка и той разтърси глава няколко пъти, преди да отговори.
— Провал. Янгър и още трима от неговите хора скочиха с парашут в района. На следващата нощ ВВС спусна продоволствия, оръжие и четири милиона долара в златни кюлчета. Но германците нападнаха позицията, убиха Янгър и двама от неговите войници. Третият бе ранен и се кри в едно италианско село, докато дойде освобождението. След войната Янгър и хората му бяха намерени погребани край езерото. Златото така си и изчезна.
— А третият човек — този, който се е спасил? Помните ли името му?
Полковникът се загледа през прозореца, сякаш бе в транс, и каза:
— Някакво ирландско име беше… Лонигън… Харигън… а, сетих се: Коригън. Да, Коригън беше.
— Не знаете ли случайно къде може да е той сега, полковник? — запита Ливингстън.
Мартланд кимна бавно:
— В затвора. Федерален затвор. Хвърлен там от военен трибунал. Осъден по обвинения в убийство и кражба. Бях на процеса. Доказателствата бяха доста рехави. Предимно обстоятелствени. В граждански съд обвинението никога не би успяло. Но пред военния трибунал човек е виновен, докато не докаже невинността си, а не обратно.
— А златото на стойност четири милиона?