— И кога се смята, че е умрял?
Ливингстън прехвърли още няколко ксерокопирани статии.
— Ето му некролога. 16 февруари 1968 г. Рак.
— И Хауърд Бърнс изниква в Линкълн през 1968 г. Много удобно.
— Интересно дали ФБР си мисли, че си е заслужавал цената.
— Има ли още нещо там? Нещо за неговия… героизъм през войната?
Ливингстън продължи да рови из статиите.
— Чуй това. Тук пишат, че Скарди е бил първа пружина на Лъки Лучано и в първата си поръчка нещо сгафил, та Лучано се вкиснал и му казал, че не бил отишъл достатъчно близо до обекта. На следващия ден Скарди подава на Лучано кутия с панделка, а в нея — ушите на жертвата — и пита: „Толкова близо стига ли?“
Шарки стисна още по-силно волана в ръцете си.
— Има нещо и за годините му през войната — каза Ливингстън. — Потвърждават, че е щял да бъде депортиран през 44-а като нежелан чужденец, но делото било закрито след като той, цитирам: „самоотвержено дал своя ценен принос за успеха на десанта на Съюзническите сили в Италия“.
— Изнудване… отвличане… убийства… и пак се погаждат с него — каза Шарки. — Няма що, това е смелият герой от войната, на който Мартланд се възхищаваше.
— Да се чуди човек що за пазарлък е било това през 68-а — каза Ливингстън. — Сигурно е изпял тайните на половината мафия.
Този път пазарлъци няма да има, помисли си Шарки, просто защото правителството няма и да помирише от този случай. Този път ще извадим този кучи син от строя завинаги.
— Сега вече изобщо ще спре да пее — каза той на глас.
— Но първо трябва да се доберем до него — напомни му Ливингстън.
19
В целия живот на сержант Хърб Андерсън имаше само две неща, с които той се гордееше: официалната похвала, която получи за това, че в неработно време сам бе предотвратил въоръжен обир на един супермаркет „Севън-Илевън“; другата негова гордост бе синът му, Томи, градски шампион по футбол, който вече бе получил три предложения за университетски стипендии, а сезонът бе започнал само преди седмица.
Всичко останало в живота му бе едно свличане по наклонената плоскост. Другият му син, Хари, се бе оформил като проблематичен още от дете. Момчето бе сменяло едно частно училище с друго през целия си живот и в резултат Люси, жена му, се бе превърнала в притеснителна хипохондричка, жена — която се оплакваше непрекъснато от болки в гърба, главоболия, женски проблеми и бучки по гърдите си, които, кой знае защо, лекарите никога не успяваха да открият.
Самият Андерсън, веселяка, обичан от всички останали полицаи, с годините се бе превърнал в депресиран и комплексиран некадърник, мъж, тормозен от вечни финансови проблеми и от един син, който той и обичаше, и презираше; полицай, който оставаше в „Къщата“ и в извънработно време, за да избяга от потискащата го домашна атмосфера. Именно репутацията му на неуморен работяга му бе спечелила и сержантските нашивки.
Тази събота сутрин той бе благодарен на съдбата, че Прийст му бе позвънил, защото така не се налагаше да лъже, за да оправдае бягството си от дома в почивния си ден и да похапне доволно в Риджънси.
Човекът, когото Андерсън знаеше като Прийст, бе всъщност Джералд Киршман. Именно Киршман подбираше за своите срещи пълните барове на реномираните хотели, посещавани повече от гостите на града, отколкото от местните жители. Обикновено пристигаше четвърт час преди Андерсън, за да избере най-изолираната маса в най-тъмния ъгъл на помещението. Не че някой щеше да го познае, ако изобщо помнеха още лицето му. Тук действаше собствената му параноя. Един от множеството капризи на Де Лароза изискваше корпорацията да има силни контакти с полицията във всеки град, където имаше свои интереси. Киршман имаше и свои лични причини да е предоволен от възможността да работи в тази област. От време на време се обаждаше на свръзките си, за да получава текуща информация, задача, която не бе особено тежка, но при срещите си с Андерсън, Киршман, като човек с много комплекси, силно се изнервяше. Не му харесваше безразличното отношение на полицая, неизбежните лекета на вратовръзката му и най-вече фактът, че макар да бе сносно ченге, Андерсън не бе особено интелигентен. Киршман трябваше да полага неимоверни усилия, за да прикрие презрението си и чувството си за превъзходство при срещите с Андерсън.
Сега той бавно отпиваше от коктейла си. Андерсън пристигна с няколко минути закъснение, придружено, както обикновено, с извинения. Той поръча традиционната си бира „Майклоб“ и седна с изкуствена усмивка на лице. Киршман избягваше да пита за семейството на Андерсън, тъй като подобен въпрос обикновено означаваше петнайсетминутен монолог, който завършваше с епизод от блудкав телевизионен сериал. Киршман се бе представил като кореспондент на европейски информационен пул, идеално прикритие, за да получава търсената от него информация.