— Да. Халфърд се е установил в хотел „Амбасадор“ на улица „Натан“ в Кау-Луун. Всичко е уредено за довечера.
— Подготвил си и прехвърлянето на пратката, така ли?
— Hai, nin.
— Променям леко сигнала. Няма да е една, а две.
— Две?
— Да, две.
— Но, не разбирам, защо…
— Помисли си малко, Джордж, и сам ще разбереш защо. Казах, че искам прехвърляне плюс застраховка, разбра ли?
Този път паузата бе по-дълга.
— Това много ще усложни нещата за нас, мистър Джонсън. Наистина няма да има нужда да…
Бърнс не го остави да довърши:
— Виж какво, като дойдеш на моя територия и имаш да свършиш някаква работа, всичко ще става, както ти решиш. Тук обаче, всичко ще става, както аз поискам. Какво ще става след това си е вече твой проблем. Няма значение колко ще струва.
— Разбирам — отговори Уан. — Ще ми трябва малко време… хм, цената тогава ще е… хм, ще трябва да поискам шейсет хиляди хонконгски долара.
— Доста я вдигаш, но няма да споря. Знаеш откъде да ги вземеш, нали?
— Hai.
— В пет и половина ще са там. Оттук накъде да тръгвам?
— Имате ли с какво да запишете?
— Не записвам никога нищо, Джордж. Ти само ми дай информацията, аз ще ти я преразкажа дума по дума.
— Нарича се „Домът на лилавата азалия“ и е в новата част на Кау-Луун…
Полковник Халфърд бе заспал на балкона пред стаята си. Продължаваше да се чувства отпаднал след дизентерията. Нервите му бяха обтегнати. Чувстваше се прегорял от изтощение. И макар психическото и физическото му състояние да се подобряваше с всеки изминат ден в горещ следобед като този, отнесен и замаян, той лесно задрямваше.
И както обикновено, сънуваше.
Кошмари с кръв и насилие.
Сънищата му никога не се повтаряха, но всички си приличаха. Несвързани сцени, скачени и преплетени в едно, за да избуят и завършат в някакви безсмислени рими.
Парчета от въображение и фантазия, подскачащи напред-назад през времето.
Бе в Италия. В маслинова горичка. Край дълга заседателна маса под дърветата говореше нещо на събраните там американски и италиански офицери, но думите му излизаха като несвързани звуци, подобно на плоча, просвирвана на тройно по-бързи обороти и тази реч бе прекъсвана от зов на тръба, после от камбанен звън, накрая от пръчки, удрящи по чинели. Всички се разбягаха и той също хукна сляпо през гората край маса войници, проснати мъртви на земята; маслиновите дървета останаха назад, качи се на стръмния хълм и оттам погледна надолу, за да види стотици севернокорейци да се хвърлят към него в разразилата се престрелка и избухващите бомби, но докато мъжете наоколо пищяха и падаха на земята, куршумите минаваха през тялото му и го оставяха невредим; корейците го настигнаха на хълма и продължиха да бягат край него, сякаш бе невидим, а той грабна един автомат и се опита да открие огън, но оръжието се оказа безсилно. Той хукна обратно след корейците, върна се на заседателната маса и сега вече всички там — и американци, и италианци, и севернокорейци — започнаха да го обвиняват и да сочат с пръст труповете на загиналите войници, полюшващи се от клоните на дърветата. Той погледна към тях, разбра, че ги познава, но не можеше да назове имената им и когато се опита да заговори, думите, които излязоха от устата му, бяха чужди за него.
Събуди се плувнал в пот. За момент не можеше да си поеме дъх. Стана от креслото и започна да диша дълбоко, като наблюдаваше сампаните и тесните лодки еднодръвки, кръстосващи лениво пристанището. Под него улицата кипеше със звука на цивилизацията и той започна да се отпуска.
Направи усилие да не обръща внимание на съня си, да се съсредоточи върху други неща.
Замисли се за мъжа, когото бе видял на онзи плаващ ресторант преди два дни и се помъчи да си спомни откъде го познава. Сигурен бе, че се бяха виждали някъде и по-рано. Може би в Хонолулу, когато бе базиран в Пърл. Или през времето, прекарано в Токио, преди да се прехвърли в Корея. Но мозъкът му срещаше само стените, отделящи Халфърд от неговото подсъзнание.
Замисли се за това, което го очакваше довечера. Може би не трябваше да приема поканата. Последният път, в Токио, се бе почувствал засрамен. Младото момиче бе положило толкова много усилия, проявила бе такова разбиране и в крайна сметка го бе успокоила. Но сега не бе уверен дали трябваше да рискува така бързо и да се подложи на нови терзания заради една емоционална нужда, която не можеше да задоволи физически.
На тръгване от Токио за Хонконг, след като прекъсна тримесечната си терапия от два всекидневни сеанса при капитан Фрийдмън, той се чувстваше сякаш някой бе отрязал пъпната му връв, която единствена му даваше живот. Фрийдмън сам бе препоръчал четириседмичния отпуск.