— Малко съм закъсал — каза Киршман, хващайки бика за рогата.
— Какъв е проблемът? — запита Андерсън и загрижеността му подразни Киршман.
— Чух, че снощи в един от луксозните апартаменти на „Пийчтрий“ е имало убийство — каза Киршман. — Работата е там, че досега нищо не са съобщили за него. Нито по телевизията, нито по радиото, нито във вестниците. А аз взех, че казах на новинарския ни екип преди да съм проверил по-внимателно. Сега изглежда така, сякаш съм подал недостоверна информация.
— Провери ли съобщенията от полицията?
— Да. Нищо няма.
Андерсън се намръщи. После поклати глава, сякаш в несъгласие със собствените си мисли.
— Имахме един труп вчера, който изникна от градското сметище. От това сигурно може да излезе хубава статийка. Без ръце. Бяха му отрязани китките. И бе гръмнат в лицето с пушка.
Киршман слушаше внимателно Андерсън и запомняше всичко. Винаги предпочиташе да казва на Де Лароза повече, отколкото той очакваше да чуе от него.
— При мен определено става въпрос за жена — каза Киршман.
— Бях в „Къщата“ докъм четири часа сутринта. Доста странни неща ставаха, но ако имаше убийство определено щях да разбера.
— Е, ако можеш дискретно да провериш… Може… да има някаква причина полицията да не иска да вдига шум по този случай. Но предпочитам да не събуждам ничие любопитство. Просто си мислех, че ще мога да науча малко вътрешна информация.
— Ами оттук направо мога да отида до офиса. Ще послухтя тихичко, ще видя дали Вейката не знае нещо. Той е областният съдебен лекар.
— Но помни, че не искам да се вдига шум. Искам съвсем внимателно да разбера дали не работят по нещо, за което не искат пресата да научи. — Той отпи отново от коктейла си. — А какви странни неща, казваш, са станали снощи?
Андерсън се засмя:
— А, този Лари Ейбръмс цяла нощ бърникаше по някакви магнетофонни ленти от „Смута“. Работи с един нов детектив там, Шарки.
— Какви магнетофонни ленти?
— Не знам. И той не знае. Знаеш ли какво ми каза? Че приличали на шум от китайска оргия.
Киршман пак отпи от питието си, без да престава да слуша.
— Странното бе, че взех за Ейбръмс една аутопсия от болницата „Грейди“ в два часа през нощта. Не бе за трупа от бунището, защото Вейката ми се оплака, че Райли го натискал да привърши с него, преди да си тръгне.
— Разбирам. Е, ако можеш да научиш нещо… Работата е там, че нямам много време. Ако ще правя някакъв материал, трябва да дам отговор до довечера.
— Ще се постарая да ти помогна — каза Андерсън искрено.
— Нещо друго по-интересно?
— Не. Не бе особено наситена нощ. А, да, Ейбръмс извади някакви отпечатъци. Аз му ги занесох. Интересна работа, дадоха положителна идентификация, а пишеше, че обектът е умрял преди два месеца. Някакъв шофьор на камион от Небраска.
— А кой е този Ейбръмс?
— Подслушвач, от около половин година е в „Организираната престъпност“. Дребничък, много точен мъж. Много даровит. Бюрото от време на време ни го взема на заем.
— Може да е правил тази работа за федералните? — предположи Киршман.
— Не, видях касетата. Името на Шарки бе написано на нея.
— А що за птица е този Шарки?
— Чудя се ти как не написа нещо за него. Това е същото ченге от „Наркотици“, което гръмна онзи наркотърговец в автобуса завчера.
— А, да, разбира се — Киршман се сети, че бе видял заглавието във вестника, но не бе обърнал особено внимание на статията.
— Заради това го прехвърлиха в „Смута“ — каза Андерсън. — Но това е между нас. Не е обявено публично.
— Гроб съм — каза Киршман.
20
По радиостанцията Шарки бе оставил съобщение в центъра за Фриско да се срещнат на „Пийчтрий“ в една пицария, на име „Франкос“. Двамата с Ливингстън не се наложи да чакат и десет минути, когато Фриско пристигна, сумтейки, все така недоволен, както и сутринта. Лейтенантът се срути в сепарето заедно с тях и отпрати с жест сервитьора.
— Вече съм излял толкоз кафе в корема си, че и да искам не мога да ям — каза той. — Какви са ви новините?
Ливингстън ядеше сандвич „Подводница“ и без да поглежда нагоре, каза:
— Искахме само да ти кажем здрасти. Решихме, че сигурно ти е мъчно за нас.
— Нещо ново при теб? — запита Шарки, докато се съсредоточаваше върху голямото си парче пица, по което само шоколадов сироп нямаше.
Лейтенантът се усмихна гордо:
— Е, и аз извадих нещо. Имах късмет, както Папа снощи. Кени Боутри, дежурният по условните от федералния затвор, има човек, който пасва с описанието на трупа от сметището. Излежал е над трийсет години в дранголника в Левенсуърт. Излязъл през октомври, обадил се веднъж и Кени повече не го видял.