Выбрать главу

— Разбира се — каза Хочинс, но гласът му прозвуча нервно.

— Тогава слушай — каза Де Лароза. — И моля те, не ме прекъсвай, докато не свърша.

Хочинс бе като омагьосан от студения тон на де Лароза. Той се намести на мястото си, така че да е с лице към него.

— Добре, слушам те.

— Когато те запознах с Домино, ти се досещаше, че се познавам с нея от няколко месеца. Когато я срещнах за първи път, тя бе очарователна жена и, разбира се, всичките й природни дадености си бяха неоспорими. Бе като пъпка и аз подхранвах и култивирах тази пъпка, докато цъфна като райско цвете. Тя бе идеалното решение на моя проблем, а моят проблем беше ти. Ти трепереше на ръба на пропастта, приятелю, изяждан от самотата си. Депресията те притискаше като тежък облак. Домино бе идеалният отговор. Бяха нужни, разбира се, няколко месеца, за да се развият латентните й заложби, но това не бе неблагодарна задача.

— По дяволите, Виктор…

— Слушай — отсече Де Лароза с пламнали очи. — Когато ти се запозна с нея, тя бе върховната изкусителка, защото бе минала през мен. Аз бях този, който съзря в нея невероятния й потенциал. И знаеш ли защо? Защото тя разбира, че за да задоволи другиго, първо трябва да се задоволи сама. И тя обича властта също толкова, колкото ти или аз. Всичко бе очевидно от самото начало. Щеше да си лудо влюбен. Тя ти даде огън точно когато той ти бе най-необходим. И ти, разбира се, го взе, взе го докрай. Играта бе опасна, защото все някога трябваше да свърши. Рано или късно тя щеше да се превърне в пасив на нашата операция. А пасивите се унищожават. Рискът, който тя би представлявала за една кампания, бе недопустим, а — след като станеш президент — това бе изключено. Така че, както виждаш, скъпи Доналд, смъртта й бе неизбежна.

Хочинс се отдръпна в своя ъгъл на седалката. Изражението в очите му отразяваше ужасяващата реалност на думите на Де Лароза. Не можеше да проговори, а когато най-сетне успя, от устата му излезе дрезгав шепот.

— Престани да говориш за нея в минало време.

— Защо не? — каза Де Лароза, докато сваляше целофана от пурата си. — За мен тя е в минало време. Аз наредих смъртта й.

Хочинс се облещи до неузнаваемост.

— Ти… си наредил да бъде убита?

— Разбира се. Такава бе политическата необходимост. Тази необходимост се оформи така от деня, в който се запознахте.

— Ти си го запланувал от самото начало? И никога не се замисли за някаква друга възможност?

— Разгледах всички възможности. Включително и опасността от изнудване, или от публикуване на мемоари, пълни с пикантни подробности. Не, нямаше никаква алтернатива.

— Трябва да има друг изход. Не убийство.

— Невинаги има друг път.

Хочинс потрепери и за момент сякаш му се пригади. Той удари с юмрук по стъклото зад Чанг и изкрещя:

— Спри колата. Трябва да изляза на въздух.

— Вземи се в ръце — отсече Де Лароза. — И ако смяташ да ми изнесеш лекция по морал, моля, спести си я. Нашата задача е да оцелеем. И ти, и аз. Трябва да оцеляваме на всяка цена. Това бе едно от нещата, което ме привлече у теб.

— Няма да позволя да бъда въвлечен в това — каза Хочинс. — Никога не бих разрешил…

Де Лароза махна с ръка.

— Моля те. Не става въпрос само за убийство. Откъде мислиш, че дойдоха тези богатства, с които финансирахме кариерата ти — всичките милиони долари, малките дарения, така внимателно планирани и идеално защитени юридически? Всичко — непробиваемо, дори и при най-щателната проверка. Никога не се заинтересува. Защо — и двамата знаем. Защото не искаш да научаваш отговора, нали? Сега виждаш върха на айсберга и изведнъж решаваш да видиш всичко. Аз предлагам да се откажеш. Помисли за своите алтернативи.

В главата на Хочинс нямаше никаква мисъл, само вцепеняващ ужас. Виждаше обезумял един кинопреглед на бързи обороти, в който имена и лица прелитаха пред очите му. Сакс, затворническия лагер, безкрайните политически кампании, празния личен живот. И Домино, и енергията, която тя му бе донесла. Сега всичките тези години на планове и мечти рухваха под него. Нима щеше да се прости с всичко?

— Алтернативите, Доналд. Всъщност, много е просто. Или ще бъдеш най-могъщият политик на света, или най-презреният. Никой не харесва мъчениците. Те губят. Ако внезапно се почувстваш твърде честен и решиш да разкриеш всичко, имай и това предвид. След шест месеца никой няма да го е грижа дали си разкрил истината или не. Тези, които са ти вярвали, ще се чувстват измамени. Тези, които са срещу теб, ще бъдат възхитени. А ти самият? Ти ще бъдеш унищожен. Какво решаваш, а?