Хочинс се облегна назад и потъна в седалката си. Не отговори.
— Позволи ми едно кратко разказче — продължи Де Лароза. През 1945-а, в разгара на войната в Италия, един американски войник, предрешен като италиански селянин, прекара осем мулета, натоварени със златни кюлчета, през прохода Бренер в Швейцарските Алпи. Златото бе откраднато от армията на САЩ. Аз прекарах пет години в Швейцария, където се научих да приказвам като бразилец и си създадох самоличността на Виктор Де Лароза. Милионите, които похарчихме за кариерата ти ли? Всичко започна с откраднатите от държавата пари. Не става въпрос само за Домино, приятелю. А за цялата ти кариера. И всеки похарчен долар е записан, Доналд.
Колкото по-голяма е целта, толкова повече жертви трябва да се правят, помисли си Хочинс. И сега е моментът, когато трябва да се плати. Часът на истината.
— Те ще разберат — каза тихо Хочинс. — Винаги все някой разбира.
— Няма. Отдавна играя тази игра. И съм гений в измамата.
Де Лароза се засмя. Дяволчета затанцуваха в тюркоазните му очи. Паяжината бе оплетена толкова внимателно, така търпеливо и през толкова много години, че никой не можеше да разбере плетениците й. Това бе лабиринт, гениален до ужас.
— Всичко е добре прикрито, повярвай ми — каза той. — Последният човек, който би могъл да ме познае, бе елиминиран. Има само една опасност за целия план в момента. Домино.
Хочинс мълчеше.
— Тя ще разбере, че ние сме се опитали да я убием. Кога трябва да е тук?
Хочинс продължаваше да мълчи.
— Ела на себе си, Доналд — каза Де Лароза вече с раздразнение в гласа. — Кога се връща тя?
Хочинс погледна бавно към часовника си.
— Сега. В момента е на път за апартамента си.
— Тогава нямаме време за губене. Трябва да свършваме, и то веднага.
— Не!
— Значи предпочиташ да бъдеш унищожен?
— Тя няма да каже нищо.
— Нищо ли не разбираш? Някой е бил убит в нейния апартамент снощи. Ще я изправят под лампите. Няма да издържи. Ще разберат всичко. Това ли искаш да стане?
— Не… не зная.
— Не съм откривал самоунищожителни тенденции в теб досега.
— Никога не съм бил замесван в убийство досега.
— А-ха. Да, това е така. Добре, бъди ти водачът. Човекът, който изнася своя моноспектакъл. Да забравям ли за Домино, или не?
Мълчание.
— Очаквам отговора ти, сенаторе. Сега вече решението е твое.
— Не… не мога.
— Разбира се, че можеш, Доналд. Помисли. Алтернативите, Доналд, алтернативите. Какво да правя?
Лицето на Хочинс бе изпито. Паяжината, която Де Лароза бе оплел около него, бе наистина страховита. Нима той бе само пионка в могъщия план на Де Лароза? Страхът, че в делата на Виктор има някаква измама, се бе спотайвал дълги години в подсъзнанието на Хочинс. Потвърждението на тези страхове, сега бе като тлеещ огън, който нито можеше да бъде разпален от съвест, нито изгасен от алчност.
— Плюсовете и минусите — промърмори той на глас.
— Да, плюсовете и минусите.
В крайна сметка Хочинс разбра, че няма избор. След като изхвърли емоционалните аргументи, както винаги досега бе правил, и както би продължавал да прави, пред него оставаше една доста проста формула. Плюсовете и минусите.
— Е? — запита Де Лароза.
— Направи… каквото смяташ… за най-добре.
— Не. Ти вземаш решенията. Никой не ти дърпа конците, нали така? Така че, кажи ми го. Кажи го, Доналд.
Той поклати глава.
— Значи оставяме природата сама да решава съдбата ни.
— Не!
— Не ли? Кажи ми тогава какво да направя?
Хочинс сведе глава като дете.
— Погрижи се това да приключи.
— Кажи го — настоя Де Лароза.
Но Хочинс само успя да поклати отново глава. Опита се да каже нещо, но думите се стопиха в устата му като пепел. Часът на истината бе отминал.
23
Остатъчната воня на смърт, острата миризма на дезинфекциращата смес, която, изглежда, упорито витаеше във въздуха, стипчивият, солен дъх на изсъхнала кръв, както и цялата потиснатост в запечатания апартамент, бяха нетърпими. Шарки се облегна на вратата, впил поглед в напомнящите на пръсната мозайка белези по стената и в кафявите струйки, стекли се надолу към пода. Спомени изскочиха пак в съзнанието му като накъсани картини — картини, които той искаше да забрави, но сега трябваше да възстанови.
Бе на прага на пълното изтощение. Костите го боляха, дробовете му едва се разширяваха, като поемеше дъх, зрението му се замъгляваше, устата бе пресъхнала и гореща. Той отиде в кухнята, намери една кола в хладилника и седна на масата, за да я изпие. Реши да започне от кухнята, след като и без това бе отишъл дотам.